Старецът изглеждаше загрижен за дясната ръка на пострадалия, което лекарите намираха за странно, защото другите му наранявания изглеждаха доста по-сериозни. Повикаха рентгенолог. Направиха рентгенови снимки. Ортопед стигна до заключението, че ръката е удивително леко засегната, но забеляза дълбокия белег от скорошна рана между палеца и показалеца.
На петия ден до леглото бе поставена молитвена скамейка. Папата пристигна по здрач, придружаван от отец Донати и само един гвардеец. Прекара час, коленичил до мъжа в безсъзнание, молейки се със затворени очи. Когато свърши, ласкаво погали ръката му.
При изправянето си Светият отец спря поглед на голямото дървено разпятие над леглото. Остана загледан в него за миг, после протегна ръка и направи кръстен знак. След това се приближи към отец Донати и прошепна нещо в ухото му. Свещеникът внимателно свали разпятието от стената.
Двайсет и четири часа след посещението на папата дясната ръка на пациента помръдна — едно и също движение, което се повтори многократно: потупване, следвано от три приплъзвания. Потупване, три приплъзвания… Потупване, три приплъзвания…
Това развитие породи доста спорове между лекарите от екипа. Някои решиха, че е спазматично и не означава нищо, а други се бояха, че е резултат от мозъчен удар. Високото момиче с черни очи им каза, че не е нито едното, нито другото.
— Той рисува — увери ги тя. — Скоро ще се върне при нас.
На следващия ден, седмица след постъпването си, пациентът без име за кратко дойде в съзнание. Бавно отвори очи, примижавайки от слънчевата светлина, и озадачено погледна лицето на стареца, сякаш не го позна.
— Ари?
— Тревожехме се за теб.
— Всичко ме боли.
— Не се и съмнявам.
Вдигна очи към прозореца.
— Йерусалим?
— Рим.
— Къде?
Старецът му каза. Раненият едва се усмихна под кислородната маска.
— Къде е… Киара?
— Тук е. Не се отделя от теб.
— Успях ли… да го очистя?
Преди Шамрон да отговори, очите на Габриел се затвориха и той отново се унесе.
37. Венеция
Измина почти месец, докато Габриел се възстанови достатъчно, за да се върне във Венеция. Настаниха се в четириетажна къща край канал в Канареджо, със собствен кей и малка лодка. През входната врата, до която имаше две керамични саксии, преливащи от мушката, се влизаше в тих вътрешен двор, изпълнен с ухание на розмарин. Системата за сигурност, инсталирана от неизвестна фирма за електроника от Тел Авив, бе достатъчно надеждна дори за Академията.
Габриел не беше в състояние да продължи битката си с картината на Белини. Зрението му все още бе замъглено и не издържаше дълго прав, без да почувства световъртеж. Повечето нощи се будеше с пулсиращо главоболие. Когато за първи път видя гърба му, Франческо Тиеполо си помисли, че изглежда като бит с камшик. Тиеполо отправи молба към инспектора, отговарящ за венецианските църкви, да отложи отварянето на „Сан Дзакария“ с още месец, за да може синьор Делвекио да се възстанови след нелепата си злополука с мотоциклет. Инспекторът отговори с предложение самият Тиеполо да се качи на скелето и да довърши творбата на Белини навреме.
— Туристите идват, Франческо! Нима очакваш да закача надпис, че църквата „Сан Дзакария“ е затворена за ремонт?
Най-неочаквано в спора се намеси Ватиканът. Отец Луиджи Донати изпрати писмо по електронната поща до Венеция, изразявайки желанието на Светия отец синьор Делвекио да получи разрешение да завърши реставрацията на шедьовъра на Белини. Инспекторът бързо промени разпореждането си. На следващия ден в къщата пристигна кутия венециански шоколадови бонбони, придружена от бележка за Габриел с пожелание за скорошно оздравяване.
Докато Габриел се лекуваше, двамата с Киара се държаха като типични венецианци. Хранеха се в ресторанти, който никой турист не би могъл да открие, а след вечеря винаги се разхождаха из Гето Нуово. Понякога след вечерната молитва към тях се присъединяваше и баща й. Тактично подпитваше за естеството на връзката им и правеше опити да отгатне намеренията на Габриел. Когато това продължаваше твърде дълго, Киара леко го потупваше по рамото и казваше: