Габриел затвори паспорта, но не го взе от масата.
— В момента съм по средата на трудна реставрация. Не мога изведнъж да хукна за Мюнхен.
— Ще ти отнеме два дни… най-много три.
— Така каза и миналия път.
Избухливият темперамент на Шамрон, който винаги тлееше под повърхността, сега изригна. Той удари с юмрук по масата и изкрещя на Габриел на иврит:
— На кое държиш повече — да довършиш глупавата си картина или да ми помогнеш да открия кой уби приятеля ти?
— За теб винаги всичко е толкова просто, нали?
— О, де да беше така! Ще ми помогнеш ли, или ще ме принудиш да поверя тази деликатна мисия на някого от новаците на Лев?
Габриел не скри негодуванието си, но вече бе взел решение. С ловко движение грабна паспорта и го пъхна в джоба на палтото си. Имаше ръце на илюзионист и умееше да създава заблуда за окото. В един миг паспортът бе там, а в следващия бе изчезнал. Тогава Шамрон извади средно голям кафяв плик. Вътре Габриел намери самолетен билет и скъп портфейл от черна кожа, швейцарско производство. Отвори портфейла: израелска шофьорска книжка, кредитни карти, членска карта от скъп фитнес клуб в Тел Авив, талон за местна видеотека и значителни суми в евро и шекели.
— С какво изкарвам прехраната си?
— Собственик си на художествена галерия. Визитките ти са в преградата с ципа.
Габриел ги намери и извади една.
ГАЛЕРИЯ „ЛАНДАУ“,
УЛИЦА „ШЕНКИН“, ТЕЛ АВИВ
— Съществували?
— Вече да.
Последният предмет в плика бе златен часовник с черна кожена каишка. Габриел го обърна и прочете гравираното посвещение на гърба: На Ехуд от Хана с любов.
— Трогателна подробност — каза той.
— Винаги съм смятал, че дребните неща са важни.
Часовникът и самолетният билет бързо се озоваха до паспорта в джоба на Габриел. Двамата мъже станаха. Когато излязоха, момичето с дългите коси и златистия шал бързо застана до Шамрон. Габриел се досети, че е телохранител на стареца.
— Къде ще отидеш сега?
— Връщам се у дома — отвърна Шамрон. — Ако попаднеш на нещо интересно, изпрати го на булевард „Цар Саул“ по обичайния канал.
— До кого да го адресирам?
— До мен, но това не означава, че Лев няма да надникне, така че спазвай подобаваща дискретност. — В далечината прозвуча камбанен звън. Шамрон се спря в средата на площада, до кладенеца, и за последен път се огледа наоколо. — Първото ни гето. Господи, колко мразя това място!
— Жалко, че не си живял във Венеция през шестнадесети век — каза Габриел. — Съветът на Десетте22 не би се осмелил да заключи евреите.
— Бях тук — уверено заяви Шамрон. — Винаги съм бил тук. И помня всичко.
4. Мюнхен
Два дни по-късно детектив Аксел Вайс от мюнхенската криминална полиция стоеше пред входа на Адалбертщрасе 68, облечен с цивилен костюм и бежов шлифер. Беше висок, с тясно мургаво лице, дълъг нос и късо подстригани черни коси и приличаше на доберман. Предпазливо стисна ръката на Габриел, сякаш за да прецени твърдостта й. После братски го потупа по рамото.
— Приятно ми е, хер Ландау, макар и да съжалявам, че се запознаваме при тези обстоятелства. Нека отидем някъде, където е удобно да поговорим, преди да ви заведа в апартамента.
Тръгнаха по мокрия от дъжда паваж. Скоро щеше да се здрачи и светлините на Швабинг една по една засилваха. Габриел никога не бе харесвал германските градове вечер. Детективът спря пред едно кафене и надникна през запотеното стъкло. Паркет на пода, кръгли маси, студенти и интелектуалци, приведени над книги.
— Тук става — каза той. Отвори вратата и поведе Габриел към тиха маса в дъното. — Вашите хора от консулството ми казаха, че сте собственик на художествена галерия.
— Да, така е.
— В Тел Авив?
— Познавате ли Тел Авив?
Детективът поклати глава.
— Сигурно от известно време насам ви е доста трудно… заради войната и прочее.
— Справяме се. Винаги сме се справяли.
Появи се сервитьорка. Детектив Вайс поръча две кафета.
— Нещо за ядене, хер Ландау?
Габриел поклати глава. Когато сервитьорката се оттегли, Вайс попита:
— Имате ли визитка?
Той зададе въпроса привидно нехайно, но Габриел знаеше, че е подложен на проверка. Работата го бе научила да свикне да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Когато разглеждаше картини, виждаше не само повърхността им, а и скиците и пластовете грунд отдолу. По същия начин подхождаше към хората, с които се срещаше, когато работеше за Шамрон, и към ситуациите, в които попадаше. Имаше ясното впечатление, че Аксел Вайс не е просто детектив от мюнхенската криминална полиция. Усети как очите на Вайс се втренчиха в него, когато посегна към портфейла си и извади една от визитните картички, които Шамрон му бе дал във Венеция. Детективът я задържа срещу светлината, сякаш търсеше признаци, че е фалшификат.
22
Създаден във Венеция през XIV век като временна комисия от десетима аристократи, Съветът се превръща в могъща институция с изключителни правомощия и силна власт. — Б.р.