— Мога ли да я взема?
— Разбира се. — Габриел отвори портфейла си. — Искате ли друго доказателство за самоличността ми?
Мъжът срещу него, изглежда, сметна въпроса за обиден и направи широк жест на нехайство.
— О, не! Не, разбира се. Просто се интересувам от изкуство, това е.
Габриел устоя на изкушението да се увери колко малко знае немският полицай за изкуството.
— Говорихте ли със сънародниците си?
Габриел мрачно кимна. В ранния следобед бе посетил израелското консулство за дълъг официален разговор. Консулът му бе дал папка с копия от полицейски доклади и изрезки от мюнхенската преса. Сега папката се намираше в скъпото кожено куфарче на Ехуд Ландау.
— Консулът беше много отзивчив — отвърна Габриел. — Но ако нямате нищо против, детектив Вайс, бих искал да чуя за смъртта на Бенджамин и от вас.
— Разбира се — кимна събеседникът му.
През следващите двайсет минути той подробно описа на Габриел обстоятелствата около убийството. Часът на смъртта, калибъра на оръжието, старателно документираните заплахи за живота на Бенджамин, графитите по стените на апартамента му. Говореше спокойно, но прямо, както навярно всички полицаи по света са обучени да разговарят с близките на жертвите. Държанието на Габриел копираше неговото. Не се престори нито че скърби, нито че ужасяващите подробности около смъртта на неговия полубрат са му причинили болка. Той бе израелец. Виждаше смърт около себе си почти всеки ден. Времето за траур беше отминало. Сега бе време за търсене на отговори и трезво мислене.
— Защо е бил прострелян в коляното, детектив Вайс?
Вайс присви устни и наведе издължената си глава:
— Не сме сигурни. Може да е оказал съпротива. Или са искали да го измъчват.
— Но ми казахте, че никой от другите наематели не е чул нито звук. Ако е бил измъчван, виковете му със сигурност щяха да се чуват из сградата.
— Както казах, хер Ландау, не сме сигурни.
Посоката на разговора очевидно не се хареса на Вайс, но господин Ландау, търговец на произведения на изкуството от Тел Авив, все още не бе свършил.
— Раната на коляното позната ли ви е от разследвания на други убийства, извършени от десни екстремисти?
— Не бих казал.
— Имате ли заподозрени?
— Разпитваме много хора от различни среди във връзка с убийството. За съжаление това е единственото, което мога да ви кажа в момента.
— Нали не изключвате вероятността мотивът да е свързан с работата му като преподавател в университета? Например разочарован студент?
Детективът се усмихна, но явно търпението му бе подложено на изпитание.
— Брат ви е бил много уважаван. Студентите са го боготворели. Освен това през този семестър е взел отпуск. — Детективът замълча и за миг прикова изпитателен поглед в Габриел. — Знаехте това, нали, хер Ландау?
Габриел реши, че е най-добре да не лъже.
— Не, страхувам се, че не. Не бях разговарял с него от доста време. Защо е взел отпуск?
— Деканът ни каза, че е работел върху нова книга. — Детективът изпи последната глътка от кафето си. — Сега ли искате да огледаме апартамента?
— Имам само още един въпрос.
— Какво искате да узнаете, хер Ландау?
— Как убиецът е проникнал в сградата?
— На този мога да отговоря — отвърна Вайс. — Въпреки факта, че често е получавал смъртни заплахи, брат ви е живеел в много несигурна сграда. Наемателите са много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем. Студентката от апартамента над професор Щерн е почти сигурна, че тя е допуснала убиеца в кооперацията. Все още е много разстроена. Явно е била привързана към него.
Върнаха се обратно до жилищната сграда в проливния дъжд. Детективът натисна бутон на домофона. Габриел видя името на табелката — Лилиан Ратцингер, домоуправителка. Малко по-късно иззад вратата надникна дребничка жена с навъсено лице и подозрителни кафяви очи. Когато позна Вайс, отвори.