Вестникарските статии за клането в Мюнхен никак не се харесаха на Габриел, но не можеше да измъкне обемистата папка незабелязано от детектив Вайс. Снимката бе нещо друго. Пъхна я в скъпия портфейл на хер Ландау и го прибра в джоба си. После си проправи път до вратата на мазето и я затвори.
Фрау Ратцингер го чакаше в коридора. Габриел се запита колко дълго е стояла там, но не се осмели да й зададе въпроса. В ръката й имаше малък пакет с нещо, увито в дунапрен. Видя, че е адресиран до Бенджамин и вече е отворен.
Старицата му го подаде.
— Хрумна ми, че може би ще поискате да вземете това — каза тя на немски.
— Какво е?
— Очилата на Бенджамин. Забравил ги в някакъв хотел в Италия. Портиерът бил така добър да му ги изпрати. Пристигнаха след смъртта му.
Габриел взе пакета от нея, повдигна капака и извади очилата. Бяха типични за професор — с пластмасови рамки, очукани и издраскани. Отново надникна в плика и извади оттам пощенска картичка. Представляваше снимка на хотел в цвят охра край сапфиреносиньо езеро в Северна Италия. Габриел прочете посвещението на гърба:
Успех с книгата ви, професор Щерн.
Детектив Вайс настоя да откара Габриел до хотела му. Тъй като хер Ландау бе в Мюнхен за първи път, трябваше да изрази възхищение от неокласическата красота на ярко осветения център. Забеляза, че Вайс хитро удължи пътуването с пет минути, като пропусна няколко очевидни преки.
Най-сетне стигнаха до малката павирана уличка „Аннащрасе“ в квартала Лехел. Вайс спря пред хотел „Опера“, подаде визитка на Габриел и още веднъж изрази съболезнования за загубата на хер Ландау.
— Ако има нещо друго, което мога да направя за вас, не се колебайте да ми се обадите.
— Има едно нещо — каза Габриел. — Бих искал да се срещна с декана на факултета на Бенджамин в университета. Имате ли телефонните му номера?
— А, доктор Бергер. Разбира се.
Полицаят извади от джоба си електронен органайзер, намери номерата и ги продиктува. Габриел си направи труда да ги запише на гърба на визитката на Вайс, въпреки че веднъж чути, вече бяха запечатани в паметта му.
Благодари и се качи в стаята си. Поръча от румсървис омлет и зеленчукова супа за лека вечеря. После взе душ и се настани в леглото с папката, която бе получил следобед от консула. Внимателно прочете всичко, затвори я и се загледа в тавана, слушайки барабаненето на дъждовните капки по прозореца. „Кой те уби, Бени? Неонацист?“ Не, Габриел се съмняваше в това. Подозираше, че руната и Трите седмици, нарисувани на стената, са заблуда за поемане на отговорност. Но защо бе убит? Габриел имаше работна теория. Бенджамин бе прекъснал работата си в университета, за да пише нова книга, а в апартамента му нямаше нищо, което да издава, че е работел върху нов проект. Никакви записки. Никакви файлове. Никакъв ръкопис. Само една кратка бележка, написана на гърба на пощенска картичка: Успех с книгата ви, професор Щерн. Джакомо
Отвори портфейла и извади снимката, взета от мазето. Най-голямото проклятие за Габриел бе паметта му, която запечатваше всичко. Сякаш видя как Бенджамин подава фотоапарата си на привлекателна млада белгийка и почувства как приятелят му го задърпа към парапета над реката. Дори си спомни последните думи, които Бенджамин каза, преди да обгърне раменете му.
— Усмихни се, идиот такъв.
— Не е смешно, Бени.
— Представяш ли си физиономията на стария, ако ни види да позираме за снимка?
— Жив ще те одере.
— Не се безпокой. Ще я изгоря.
Пет минути по-късно Габриел направи точно това в мивката в банята.
Детектив Аксел Вайс живееше в Богенхозен, жилищен квартал в Мюнхен на другия бряг на река Изар. Не отиде там. След като остави израелеца, паркира в сенките на една съседна улица, откъдето можеше да наблюдава входа на хотела. Тридесет минути по-късно набра от мобилния си телефон номер в Рим.
— Говори шефът.
Думите бяха изречени на английски със силен италиански акцент. Винаги беше така.
— Мисля, че май имаме проблем.
— Разкажи ми всичко.
Детективът подробно докладва за събитията този следобед и вечерта. Имаше опит в общуването по отворена телефонна система и внимаваше да не споменава нищо конкретно. Освен това фактите бяха добре известни на човека от другата страна на линията.