Незнайно как, Шамрон се бе натъкнал на досието на Габриел от злополучната му задължителна военна служба. Дете на оцелели от Аушвиц, той бе смятан от началниците си за арогантен и себичен младеж, склонен към меланхолия, но същевременно доста интелигентен и способен да поема инициатива, без да чака напътствия от командващите офицери. Освен това владееше езици, което не бе ценно качество за фронтовата линия, но бе точно каквото търсеше Шамрон. Неговата война нямаше да се води в Голан или Синай. Щеше да е тайна война, разиграваща се в сенките на Европа. Габриел се бе опитал да откаже. Шамрон не му беше оставил избор.
— В Германия отново умират евреи с вързани на гърба ръце — беше казал Шамрон. — Твоите родители са оцелели, но колко други не са? Техните братя и сестри? Лели и чичовци? Баби и дядовци? Всички са били избити, нали? Нима ще стоиш тук в Тел Авив, с четките и боите си и няма да сториш нищо? Имаш качества. Позволи ми да ги използвам за няколко месеца. После можеш да правиш с живота си каквото поискаш.
Операцията носеше кодовото название „Божи гняв“. На жаргона на екипа Габриел бе алеф, стрелец. Агентите, които издирваха членовете на „Черният септември“ и опознаваха навиците им, бяха наричани айн27. Коф означаваше „свързочник“. Бенджамин Щерн бе хет, логистик. Имаше задължението да осигурява транспорт и подслон, така че никога да не бъде засечена връзка със Службата. Понякога съчетаваше това с шофиране при неотложно бягство. Именно Бенджамин беше седял зад волана на зеления фиат, откарал Габриел от Пиаца Анибалиано в нощта, когато бе убил шефа на „Черният септември“ в Италия. На път за летището помоли Бенджамин да отбие встрани от пътя, защото усещаше гадене. Сякаш все още го чуваше да му крещи бързо да се качи на задната седалка.
— Дай ми само минута.
— Ще изпуснеш полета си.
— Казах — само минута!
— Какво ти става? Онова копеле заслужаваше да умре!
— Ти не видя лицето му, Бени. Не видя шибаното му лице.
През следващите осемнайсет месеца екипът на Шамрон уби дванадесет членове на „Черният септември“. Габриел застреля шестима. След края на операцията Бенджамин продължи академичната си кариера. Габриел се опита да се върне в „Бетсал’ел“ и да стори същото, но вдъхновението му на художник бе помрачено от призраците на убитите. Остави Леа в Израел и замина да учи реставрация при Умберто Конти във Венеция. В реставрирането на картини намираше успокоение. Конти, който не знаеше нищо за миналото на Габриел, изглежда, разбираше това. Късно вечер го измъкваше от стаята му в стария пансион и го повеждаше по улиците на Венеция, за да разглеждат произведения на изкуството. Една вечер, докато стояха пред великата картина на Тициан от олтара на църквата „Фрари“, бе сграбчил ръката му.
— Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър, но не и велик реставратор. Само човек, чието собствено платно е увредено, може да бъде истински велик реставратор. За теб работата е като медитация. Ритуал. Един ден ще станеш велик реставратор. Ще ме надминеш. Сигурен съм.
Конти не знаеше, че Шамрон бе казал на Габриел същите думи вечерта преди да го изпрати в Рим, за да убие първия палестинец.
Точно в осемнайсет и трийсет Габриел стоеше пред „Гастщете Атцингер“. Първото, което видя от професор Хелмут Бергер, бе фарът на велосипеда му, чиято светлина се плъзгаше по Амалиенщрасе. После се появи силуетът му, с ритмично движещи се крака и редки посивели коси, пърхащи като криле над големите му уши. На гръб носеше кафява кожена раница.
Първоначалното впечатление за непринуденост, породено от пристигането на професора, бързо изчезна. Както много немски интелектуалци, Хелмут Бергер имаше държание на отегчен човек, прекарал деня в изнервящо общуване със същества на по-нисше интелектуално ниво. Заяви, че има време само за една малка бира, но покани Габриел да си избере нещо от менюто. Габриел поръча само минерална вода, което германецът явно намери за много скандално.
— Съжалявам за вашия брат. Извинете, за вашия полубрат. Беше незаменим във факултета. Смъртта му шокира всички ни. — Изрече репликата без израз на емоции, сякаш бе съчинена от някой негов студент. — С какво мога да ви помогна, хер Ландау?