— Вярно ли е, че Бенджамин е бил в отпуск по време на убийството?
— Да, точно така. Работеше върху поредната си книга.
— Знаете ли на каква тема щеше да е книгата?
— Всъщност не.
— Нима? — Габриел бе истински изненадан. — Обичайно ли е някой от факултета ви да излезе в отпуск, за да работи върху книга, без да каже за какво ще пише?
— Не, но Бенджамин се държеше много потайно по отношение на този проект от самото начало.
Габриел реши да не го притиска с повече въпроси за това.
— Знаехте ли нещо за заплахите, които е получавал?
— Бяха толкова много, че е трудно да си спомня ясно всичките. Теориите на Бенджамин за колективната вина на Германия по време на войната го направиха, да кажем, неособено популярен в доста среди.
— Струва ми се, че вие не сте споделяли възгледите на Бенджамин.
Професорът сви рамене.
— Преди няколко години написах книга за колективната вина на Германската католическа църква по време на войната. Бенджамин не се съгласи със заключенията ми и неведнъж публично изрази отношението си. Не бяха приятни дни за никого от двама ни. — Професорът погледна часовника си. — Страхувам се, че имам друг ангажимент. Имате ли още въпроси, на които мога да отговоря? Може би нещо по-конкретно?
— Миналия месец Бенджамин е пътувал до Италия. Случайно да знаете с каква цел? Имало ли е някаква връзка с книгата му?
— Нямам представа. Нали разбирате, доктор Щерн нямаше навик да ме предупреждава предварително за пътуванията си. — Професорът допи бирата си и стана. „Колеги, свободни сте“. — Още веднъж моите съболезнования, хер Ландау. Желая ви успех в разследването.
Не се и съмнявам, помисли си Габриел, докато гледаше как професор Бергер се отдалечава с колелото си.
По обратния път към хотела Габриел се отби в голяма студентска книжарница в южния край на университетския комплекс. Прегледа указателя, после се изкачи по стълбите до раздела за туризъм и потърси картата на Северна Италия.
Разстла я на близката маса, пъхна ръка в джоба си и извади картичката. Хотелът, в който бе отседнал Бенджамин, се намираше в Бренцоне. Съдейки по снимката, градчето беше край брега на някое от езерата в Северна Италия. Започна от запад и бавно плъзна поглед на изток, прочитайки имената на всички селища около големите северни езера — Лаго ди Маджоре, Лаго ди Комо и накрая Лаго ди Гарда. Бренцоне. Ето го най-сетне, на източния бряг на Лаго ди Гарда, почти по средата между заобления южен и заострения като кама северен край.
Габриел сгъна картата и я отнесе на долния етаж до касата. После отново мина през въртящите се врати и излезе на улицата, с картата и пощенската картичка в джоба на якето си. Очите му инстинктивно огледаха паважа, паркираните коли, прозорците на околните сгради.
Зави наляво и тръгна обратно към хотела си, питайки се защо детектив Аксел Вайс седеше в кафенето на отсрещната страна на улицата през цялото време, докато той се намираше в книжарницата… и защо сега вървеше след него през центъра на Мюнхен.
Габриел бе сигурен, че лесно може да избегне или разобличи немския детектив, но сега не бе моментът да изменя на професионализма си. Аксел Вайс знаеше за него единствено, че се казва Ехуд Ландау и че е брат на зверски убития историк Бенджамин Щерн, нищо повече… което правеше факта, че го следи, още по-любопитен.
Влезе в хотел на Максимилианщрасе, проведе кратък телефонен разговор от апарата във фоайето, после излезе и продължи да върви. Полицаят все още беше там, на петдесетина метра зад него, от другата страна на улицата.
Габриел отиде направо в хотела си. Взе ключа си от служителя на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си. Опакова дрехите си в черен кожен сак, отключи сейфа и взе папката, която бе получил от израелското консулство, и плика с очилата на Бенджамин. Прибра ги в куфарчето си и затвори капака. Накрая угаси лампите, отиде до прозореца и отмести пердетата. Съвсем наблизо видя паркирана кола. Над волана светеше запален връх на цигара. Вайс. Отново спусна пердетата, седна на ръба на леглото и зачака телефонът да звънне.
Двайсет минути по-късно:
— Ландау.
— На ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе, южно от „Принцрегентен“. Знаеш ли къде е?
— Да — отговори Габриел. — Дай ми номера.
Девет цифри. Габриел не губи време да ги записва.