— Ключовете?
— Обичайното място. Задната броня, откъм бордюра.
Габриел затвори, облече якето си и взе багажа си. Във фоайето осведоми нощния администратор, че си тръгва преди края на заявения престой.
— Искате ли такси, хер Ландау?
— Не. Ще ме вземат. Благодаря.
Сметката му се плъзна към него по плота. Плати с една от кредитните карти на Шамрон и излезе. Тръгна бързо наляво, със сака в едната ръка и куфарчето в другата. Двайсет секунди по-късно чу отваряне и затваряне на врата на кола, последвано от стъпки по мокрия паваж на Аннащрасе. Запази уверената си походка, устоявайки на импулса да погледне назад през рамо.
… на ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе…
Мина покрай една църква, сви вляво и спря на малкия площад, за да се ориентира. После тръгна надясно по друга тясна уличка към шума от натовареното движение по Принцрегентенщрасе. Вайс все още го следваше като опашка.
Габриел пристъпи покрай редица паркирани коли и прочете регистрационните номера, докато откри този, който му бяха продиктували по телефона. Бе закачен на тъмносив опел „Омега“. Без да спре, леко се наведе и плъзна пръсти под задната броня, където намери ключовете. Издърпа ги с бързо и ловко движение, което Вайс навярно не забеляза.
Натисна бутона на дистанционното управление. Вратите автоматично се отключиха. Бързо стовари чантите на предната седалка. Погледна надясно. Вайс тичаше към него с видима паника.
Габриел се качи, енергично пъхна ключа в стартера и запали. Щом потегли и се отдалечи от бордюра, направи рязък завой надясно и изчезна сред вечерния поток от коли.
Детектив Аксел Вайс изскочи от колата си толкова бързо, че забрави да вземе мобилния си телефон. Тича по целия път обратно и се спря да си поеме дъх, преди да набере номера. Малко по-късно съобщи на мъжа в Рим новината, че израелецът на име Ландау е изчезнал.
— Как така?
Засрамен, Вайс му разказа.
— Успя ли поне да направиш снимка?
— По-рано днес… в Олимпиапарк.
— Селото? Какво е правил там, по дяволите?
— Зяпаше кооперацията на Конолищрасе 31.
— Това е мястото, където е станал инцидентът, нали?
— Точно така. Не е необичайно евреин да отиде да се поклони там.
— А обичайно ли е да разбере, че е под наблюдение, и да организира съвършено бягство?
— Вземам си бележка.
— Изпрати ми снимката… тази вечер.
След тези думи мъжът в Рим затвори.
7. Близо до Риети, Италия
Има нещо страховито в красотата на Вила Галатина. Някогашно бенедиктинско абатство, тя се издига върху гранитна колона сред възвишенията на областта Лацио и навъсено се взира в селото на дъното на гористата долина. През седемнадесети век абатството е било закупено от влиятелен кардинал и превърнато в разкошна лятна резиденция — място, където негово Високопреосвещенство намирал спасение от жегата в Рим през август. Архитектът му проявил благоразумието да съхрани екстериора и жълтеникавата фасада е запазена до ден днешен, както и островърхите бойни кули. В едно утро в началото на март високо до бруления от вятъра парапет стоеше охранител не с лък на рамо, а с мощен снайпер „Берета“. Сегашният собственик бе човек, който гледа сериозно на сигурността си. Казваше се Роберто Пучи, финансист и индустриалец, чиято власт над съвременна Италия бе сравнима дори с тази на кардинал във времето на Ренесанса.
Пред стоманения портал спря брониран мерцедес седан и двама охранители с бежови костюми веднага го посрещнаха. Мъжът на задната седалка спусна стъклото. Единият от охранителите огледа лицето му и отличителните регистрационни табели на мерцедеса. Ватикански номер. Портите на Роберто Пучи се отвориха и зад тях се разкри асфалтирана алея с кипариси от двете страни. Половин километър по-нагоре по възвишението се намираше самата вила.
Мерцедесът спокойно продължи по алеята и спря на чакълестата площадка в сенките на пинии и евкалипти. Вече имаше дванадесет други коли, заобиколени от малка армия охранители и лични шофьори. Мъжът от задната седалка слезе и тръгна сам, без телохранителя си, през градината към камбанарията на параклиса.
Казваше се Карло Казагранде. За известно време името му бе легенда в Италия, защото той бе генерал Карло Казагранде, шефът на антитерористичния отдел на Италианската жандармерия, който бе разбил комунистическите „Червени бригади“. От съображения за лична сигурност упорито избягваше вниманието на медиите и само няколко души извън римското разузнаване биха разпознали лицето му.