Проповедта бе типична за подобни събирания: призив за борба, предупреждение за непреклонност пред лицето на врага, насърчение за смазване на подривните сили на либерализма и модернизма в обществото и самата Църква. Кардиналът не спомена името на братството. За разлика от близките му родственици Опус Деи, Легиони на Христа и Сдружението на свети Пий X, то не съществуваше официално и името му никога не се изричаше. Помежду си членовете му го назоваваха само Институцията.
Казагранде многократно бе чувал тази проповед и този път си позволи умът му да е другаде. Замисли се за положението в Мюнхен и съобщението, което бе получил от информатора си за израелеца Ландау. Предчувстваше нови неприятности, зловеща заплаха за Църквата и братството. Трябваха му благословията на кардинала и парите на Роберто Пучи, за да се справи с нея.
— Hie est enim calix sanguinis mei — изрецитира кардиналът. — „Защото това е чашата с моята кръв, новият и вечният завет, тайнството на вярата, което ще бъде посято за вас и много други за избавление от греховете“.
Казагранде отново насочи вниманието си към свещеника. Пет минути по-късно, когато литургията за причастие завърши, стана и запристъпва в колоната към олтара след Роберто Пучи. Финансистът получи свето причастие, после дойде неговият ред.
Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи повдигна нафората, погледна Казагранде в очите и каза на латински:
— Нека тялото на нашия бог Иисус Христос съхрани душата ти за вечен живот.
Карло Казагранде прошепна:
— Амин.
В параклиса никога не се говореше за бизнес. Деловите разговори се водеха по време на разточителния обяд, сервиран на шведска маса в просторна галерия с гоблени по стените и изглед към терасата. Казагранде беше разсеян и нямаше апетит. По време на дългата си война срещу „Червените бригади“ бе принуден да живее, криейки се в подземни бункери и казарми, в компанията на недодялани военни. Не беше успял да свикне с привилегиите на охолния живот зад стените на Ватикана. Нито пък споделяше ентусиазма на другите гости към гощавката на Роберто Пучи.
Побутна парче пушена сьомга в чинията си, докато кардинал Бриндизи умело ръководеше събранието. Бриндизи бе дългогодишен ватикански бюрократ, но ненавиждаше въртенето в омагьосан кръг и лицемерието, които характеризираха повечето обсъждания в рамките на Курията. Кардиналът бе човек на действието и начинът, по който подхождаше към дневния ред, приличаше на държание на председател на управителен съвет. „Ако не бе станал свещеник — помисли си Казагранде, — щеше да е най-яростният конкурент на Роберто Пучи“.
Мъжете в тази стая смятаха демокрацията за съмнително и неефективно средство за управление и според тях в братството, както и в самата Римокатолическа църква, нямаше място за нея. Бриндизи имаше власт, която щеше да упражнява до смъртта си. На жаргона на Институцията, всеки от мъжете в стаята бе „директор“, който щеше да се завърне у дома и да проведе подобно събрание с подчинените си. По този начин нарежданията на Бриндизи щяха да се разпространят из цялата огромна организация. Нямаше толерантност към творчески идеи и независимо мислене на средното ръководно ниво. Членовете на братството се бяха заклели в пълно подчинение.
Работата на Казагранде никога не се обсъждаше от Директората. Той говореше само на изпълнителна сесия, която в случая представляваше разходка с Бриндизи и Пучи из великолепната стъпаловидна градина на Вила Галатина при едно от прекъсванията за почивка. Бриндизи вървеше в средата с гордо вдигната глава и сплетени на корема пръсти, Казагранде — от лявата му страна, а Пучи — от дясната. Тримата най-влиятелни членове на братството: духовният водач Бриндизи, министърът на финансите Пучи и Казагранде, който отговаряше за сигурността и организацията. Останалите тайно ги наричаха Светата Троица.
Институцията нямаше собствен разузнавателен отдел. Казагранде трябваше да се задоволи с малък контингент ватикански полицаи и швейцарски гвардейци, лоялни към него и братството. Статутът му на легенда в италианската полиция и силите за разузнаване му даваше достъп и до техните ресурси. Освен това бе изградил световна мрежа от информатори и влиятелни лица от службите за сигурност, сред които един главен администратор от американското ФБР, отзивчив при подходящо възнаграждение. Мюнхенският детектив Аксел Вайс бе част от тази мрежа. Както и министърът на вътрешните работи на гъстонаселената с католици Бавария. По предложение на министъра случаят с Щерн бе възложен на Вайс. Той бе изнесъл неудобните материали от апартамента на историка и определяше посоката на разследването. Убийството на Щерн бе приписано на неонацисти, точно както целеше Казагранде. Сега, с появата на израелеца Ландау, той се безпокоеше, че започва да губи контрол над положението в Мюнхен. Изрази опасенията си пред кардинал Бриндизи и Роберто Пучи в градината на Вила Галатина.