Майка Винченца го поведе по коридора, спирайки се до всеки свод, и освети тясно помещение. Каменните зидове блестяха от влага, а мирисът от езерото се усещаше натрапчиво. Габриел имаше чувството, че чува плясък на вода над главите им.
— Единственото място, където според сестрите бежанците щели да се намират в безопасност — каза монахинята най-сетне, нарушавайки тишината. — Както навярно усещате, през зимата е било непоносимо студено. Всички са страдали, особено децата.
— Колко са били?
— Около десетина. Може би и повече. След време останали по-малко.
— Защо?
— Някои се прехвърлили в други манастири. Едно семейство се опитало да стигне до Швейцария. Швейцарски граничен патрул ги хванал и ги предал на германците. Чух, че умрели в Аушвиц. По време на войната бях малко момиче, разбира се. Семейството ми живееше в Торино.
— Сигурно е било доста опасно за жените, които са живеели тук.
— Да, много. В онези дни из страната обикаляли фашистки отряди, търсещи евреи. Давали се подкупи. Евреи били предавани за пари. Всеки, който укривал евреи, бил застрашен от ужасни последици. Сестрите ги приели с голям риск за самите себе си.
— Защо са го направили?
Абатисата топло се усмихна и притисна ръката му.
— Църквата има вековни традиции, синьор Ландау. Свещениците и монахините приемат за свой дълг да помагат на бежанци. Да спасяват незаслужено преследваните. Сестрите от Бренцоне укривали евреи от християнско милосърдие. А и защото така им било наредено от Светия отец.
— Папа Пий е наредил манастирите да приемат евреи?
Монахинята широко отвори очи.
— Точно така. Манастири, училища, болници. Всички църковни институции и имоти са получили нареждане от Светия отец да отворят вратите си за евреите.
Лъчът на фенерчето се спря на голям плъх със светещи жълти очи, който бързо побягна, драскайки с нокти по камъните.
— Благодаря ви, майко Винченца — каза Габриел. — Мисля, че видях достатъчно.
— Както желаете. — Монахинята стоеше неподвижно, с вперен в него поглед. — Това място не бива да ви натъжава, синьор Ландау. Благодарение на сестрите от Бренцоне укрилите се тук хора са оцелели. Не е място за сълзи, а за радост. За надежда.
Габриел не каза нищо в отговор и майка Винченца го поведе обратно нагоре по стълбите. Докато вървеше по чакълената настилка в двора, вечерният вятър повдигна полите на униформата й.
— След малко започва вечерята ни. Каня ви да я споделите с нас, ако желаете.
— Много сте любезна, но не искам да ви смущавам. Освен това вече ви отнех достатъчно време.
— Нищо подобно.
Щом стигнаха до портала, Габриел се спря и се обърна с лице към нея.
— Знаете ли имената на хората, намерили убежище тук? — изведнъж попита той.
Монахинята сякаш се изненада от въпроса му. Остана загледана в него, но решително поклати глава.
— За съжаление имената са се загубили през годините.
— Жалко.
— Да — бавно кимна тя.
— Мога ли да ви задам още един въпрос, майко Винченца?
— Разбира се.
— Получихте ли разрешение от Ватикана да разговаряте с Бенджамин?
Абатисата предизвикателно вдигна глава.
— Няма нужда някой бюрократ от Курията да ми казва кога да говоря и кога да мълча. Само моят Бог може да ми нареди това, а Бог поиска да разкажа на брат ви за евреите, намерили убежище в Бренцоне.
Майка Винченца имаше малък кабинет на втория етаж на манастира — приятна стая с изглед към езерото. Заключи вратата, след което седна на скромното си бюро и отвори горното чекмедже. Там, скрит зад малка картонена кутия с химикалки и кламери, бе лъскавият й мобилен телефон. Притежаването на подобна вещ противоречеше на строгите правила в манастира, но човекът от Ватикана я бе уверил, че при тези обстоятелства това не би представлявало нарушение — морално или каквото и да е друго.
Включи телефона, както я бе инструктирал, и внимателно въведе номера. След няколко секунди чу сигнал „свободно“. После прозвуча мъжки глас.
— Обажда се майка Винченца.
— Зная кой се обажда — прекъсна я мъжът със строг делови тон. Едва сега тя си спомни за предупреждението му никога да не споменава имена по телефона. Почувства се като глупачка.