Стигна до Талщрасе — тиха улица между сиви каменни сгради и модерни офиси. След няколко крачки спря пред скромна врата. На стената до нея имаше метална табела: Бекер и Пул, частни банкери, Талщрасе 26
Натисна с палец бутона до табелата. Погледна в обектива на устройството за ирисова идентификация и се отдръпна. След миг резето щракна и той влезе в малко преддверие.
Хер Бекер го очакваше. Безупречно облечен, придирчив и напълно плешив, той бе известен с изключителната си дискретност дори в потайния свят на Банхофщрасе. Обменът на информация, който последва, бе кратък и почти излишен. Казагранде и Бекер се познаваха добре и бяха имали доста съвместен бизнес през годините, въпреки че банкерът нямаше представа кой е той и откъде идват парите му. Както обикновено, Казагранде трябваше да напряга слуха си, за да чува гласа му, малко по-силен от шепот дори при нормален разговор. Докато двамата вървяха по коридора към банковия трезор, мокасините на Бекер не издаваха нито звук при допир с мраморния под.
Влязоха в помещение без прозорци и почти без мебели, освен висока маса. Хер Бекер остави клиента си сам и миг по-късно се върна с метален сейф.
— Оставете го на масата, когато свършите. Ако искате още нещо, ще чакам до вратата — каза банкерът и излезе.
Казагранде разкопча палтото си и отвори ципа на двойния хастар. Вътре имаше скрити няколко пачки банкноти, предоставени от Роберто Пучи. Една по една италианецът ги пъхна в сейфа.
Когато свърши, повика хер Бекер. Дребничкият швейцарски банкер го изпрати до изхода и му пожела приятна вечер. Вървейки обратно по Банхофщрасе, Казагранде неволно започна да си повтаря успокояващ откъс от „Покаянието“.
10. Венеция
Габриел се върна във Венеция рано следващата сутрин. Остави опела на паркинга до железопътната гара и се придвижи с водно такси до църквата „Сан Дзакария“. Влезе, без да поздрави останалите от екипа, качи се на скелето си и се скри зад завесата. След тридневното му отсъствие с неговата Дева сякаш не се познаваха, но докато часовете бавно отминаваха, отново свикнаха с присъствието си. Както винаги, тя го обгърна със спокойствие и съсредоточеността, която изискваше работата му, изтласка разследването за смъртта на Бенджамин в дълбините на съзнанието му.
Прекъсна, за да сложи нови бои в палитрата си. За миг мислите му оставиха Белини на заден план и се върнаха към Бренцоне. След закуска в хотела Габриел бе отишъл до манастира и бе потърсил майка Винченца. Когато тя се появи, попита дали може да разговаря със сестра Реджина. Лицето на монахинята видимо поруменя, докато обясняваше, че в манастира не живее жена с това име. При въпроса му дали някога е живяла, майка Винченца поклати глава и помоли синьор Ландау да уважи правото на уединение на обитателките на манастира и никога повече да не идва. После веднага прекоси двора и изчезна вътре. Тогава той видя градинаря Личо, който подрязваше лозите, виещи се около една решетка. Повика го, но старецът вдигна поглед нагоре и забърза през сенчестата градина. В този миг Габриел прозря, че Личо е човекът, следил го по улиците на Бренцоне, както и анонимният глас, който му се бе обадил в хотела. Старецът изглеждаше изплашен. Габриел реши поне за момента да не прави нищо, с което да влоши положението му. Вместо това се съсредоточи върху самия манастир. Ако майка Винченца казваше истината, че по време на войната в него са се укривали евреи, тогава някъде трябваше да се пазят сведения за това.
По обратния път към Венеция бе имал натрапчивото подозрение, че го следят със сива ланча. Във Верона се отклони от магистралата и влезе в стария градски център, където направи няколко заучени маневри за заблуда на преследвача. В Падуа ги повтори. Час по-късно, профучавайки по моста към Венеция, бе напълно уверен, че е сам.
Работи върху картината на олтара цял следобед и продължи вечерта. В седем часа излезе от църквата и отиде до офиса на Франческо Тиеполо на площад „Сан Марко“. Седнал зад широката дъбова маса, която използваше за бюро, той прелистваше куп книжа. Тиеполо бе доста талантлив реставратор, но отдавна бе изоставил четките и боите, за да ръководи преуспяващата си реставраторска фирма. Когато Габриел влезе в стаята, той му се усмихна през заплетената си черна брада. По улиците на Венеция туристите често го вземаха за Лучано Павароти.
На чаша вино Габриел му съобщи новината, че отново трябва да замине за няколко дни, за да уреди личен въпрос. Тиеполо закри лицето си с длани и избълва поредица италиански ругатни, след което отчаяно вдигна поглед.