— Защо? Защо е мълчал?
Равинът тръсна ръце в жест на безпомощност.
— Твърдял, че щом Църквата е универсална, той не може да взема нечия страна, дори срещу зла сила като нацистка Германия. Казвал, че ако заклейми зверствата на Хитлер, ще трябва да заклейми и действията на Съюзниците. Заявил, че ако говори открито, само ще направи положението на евреите още по-тежко, въпреки че е трудно човек да си представи нещо по-тежко от смъртта на шест милиона души. Освен това се смятал за държавник и дипломат, важен играч на европейската политическа сцена. Искал да изиграе роля за подписването на споразумение, което би запазило силна антикомунистическа Германия в сърцето на Европа. Имам и свои теории по въпроса.
— Какви са те?
— Въпреки публичните си изявления за обич към евреите, мисля, че негово Светейшество не е изпитвал особени симпатии към нас. Не забравяйте, че той е изградил кариерата си в Католическата църква, която винаги е проповядвала антисемитизма като доктрина. Отъждествявал евреите с болшевизма и сляпо вярвал в старите митове, че те се интересуват единствено от материалното. През трийсетте години на двадесети век, докато заемал длъжността държавен секретар, официалните вестници на Ватикана били пълни със същата антисемитска помия, която човек можел да прочете в „Дер Щюрмер“. Дори една статия в ежедневника „Ла Чивилта Католика“ обсъждала възможността евреите да бъдат елиминирани чрез изтребване. Според мен папата е смятал, че евреите получават точно каквото заслужават. Защо да рискува собственото си положение и влиянието на своята Църква заради хора, които приема като виновници за най-тежкото престъпление в историята — убийството на самия Бог?
— Тогава защо толкова много евреи са били благодарни на папата след войната?
— Евреите, останали в Италия, са имали интерес да се стремят към мир с християните, а не да задават неудобни въпроси за миналото. През 1945-а е било по-важно да се предотврати нов холокост, отколкото истината да излезе наяве. За разпръснатите останки от общността е било просто въпрос на оцеляване.
Габриел и равин Дзоли се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, и отново застанаха един до друг, загледани през прозорците във възрастните еврейки пред телевизора.
— Какво е казал Христос? „Какво си сторил с най-малките ми братя“? Погледни ни сега: най-старата съхранена еврейска общност в Европа, превърната в това — няколко семейства, няколко болни старци — с единия крак в гроба, които не виждат смисъл да напуснат града. Повечето дни казвам вечерната молитва сам. Единствено шепа хора си правят труда да дойдат на шабат. Повечето са на гости във Венеция.
Обърна се и подозрително се вгледа в лицето на Габриел, сякаш търсеше издайнически белези от детство, прекарано в кибуците в долината на Израил.
— Защо се интересувате от тези неща, синьор Делвекио? Преди да отговорите на въпроса, моля ви, имайте предвид, че разговаряте с равин.
— Съжалявам, но това спада към категорията на неудобните въпроси, които е по-добре да не бъдат задавани.
— Боях се, че ще го кажете. Само помнете едно. Паметта в тази част на Италия е дълга, а в момента положението не е никак леко. Войната, атентаторите камикадзета… Не е разумно да отваряте стари рани точно сега. Действайте внимателно, приятелю. Заради нас.
11. Рим
„Л’О Вив“ бе едно от малкото места в Рим, където Карло Казагранде се чувстваше спокоен без телохранител. Заведението се намираше на тясната уличка „Виа Монтероне“, близо до Пантеона, и входът му бе осветен само от два съскащи газени фенера. При влизането най-напред се виждаше голяма статуя на Дева Мария. Една жена го поздрави топло по име и взе палтото и шапката му. Имаше кожа с цвят на кафе и бе облечена с ярка носия от родината си, Кот д’Ивоар. Както всички от персонала на ресторанта, принадлежеше към „Мисионерки на непорочното зачатие“ — група жени, свързани с Ордена на кармелитките. Повечето произхождаха от Азия или Африка.
— Гостът ви пристигна, синьор Казагранде. — Тя говореше италиански със силен акцент, но свободно. — След мен, ако обичате.
Съдейки по скромния вход, човек очакваше да попадне в тъмно и тясно помещение с няколко маси, но влизаше в голям, просторен салон със свежи бели стени и висок таван с открити греди. Както обикновено, всяко място беше заето, но за разлика от другите ресторанти в Рим, клиентелата бе мъжка и почти изключително от Ватикана. Казагранде забеляза поне четирима кардинали. Много от другите духовници изглеждаха като обикновени свещеници, но опитното му око съзря златните верижки — отличителен знак на епископи, и лилавите ивици, характерни за монсеньори. Никой обикновен свещеник не можеше да си позволи да се храни тук, освен ако не получаваше финансова подкрепа от заможни роднини. Дори скромната ватиканска заплата на Казагранде би се стопила след една вечеря тук. Но тази вечер той имаше делова среща и сметката щеше да я поеме щедрият счетоводител по разходите.