Буквално всички разговори замряха, когато Казагранде тръгна към обичайната си маса в ъгъла. По една проста причина. Част от работата му бе да налага строгия ватикански закон за мълчание. Въпреки дискретността си, ресторантът се славеше като мястото, от което тръгват всички клюки за Курията. Неведнъж хитри журналисти бяха влизали облечени в расо и бяха резервирали маси, за да се опитат да докопат някоя пикантна хапка от скандалите във Ватикана.
Акиле Бартолети стана, когато Казагранде се приближи. Беше с двадесет години по-млад от него, в разцвета на личните и професионалните си сили. Костюмът му бе семпъл и безупречно изгладен, лицето — мургаво и младежко, а ръкостискането — енергично и уверено. Сред гъстите му коси имаше достатъчно посивели кичури, за да изглежда сериозен, но не и твърде стар. Тънките устни и редицата малки неравни зъби загатваха за жестока жилка и Казагранде знаеше, че това не е далеч от истината. Всъщност шефът на Службата за сигурност на Ватикана знаеше почти всичко за Акиле Бартолети. Този човек посвещаваше всеки свой ход на напредъка в кариерата си. Държеше езика си зад зъбите, избягваше разногласия, приписваше си заслуги за успеха на други хора и се разграничаваше от провалите им. Ако бе свещеник от Курията, а не полицай от тайните служби, навярно вече щеше да е папа. Благодарение на щедрата подкрепа на Карло Казагранде, сега Акиле Бартолети заемаше длъжността директор на Италианската служба за разузнаване и военна сигурност.
Когато Казагранде седна, разговорите по масите наоколо предпазливо продължиха.
— Вдъхвате доста страхопочитание, генерале.
— Бог знае за какво са говорили, преди да вляза. Но бъди сигурен, че вече няма да се водят толкова вълнуващи разговори.
— Тази вечер тук има твърде много червено.
— Точно тези ми създават най-много грижи. Кардиналите от Курията, прекарващи дните си в обкръжението на раболепни свещеници, които казват само: „Да, Ваше Превъзходителство. Разбира се, Ваше Превъзходителство. Както кажете, Ваше Превъзходителство“.
— Превъзходно, Ваше Превъзходителство! — изчурулика Бартолети.
Той си бе позволил да поръча бутилка вино. Наля чаша на Казагранде. Храната тук беше френска, както и вината. Бартолети бе избрал чудесно „Медок“.
— Въобразявам ли си, генерале, или туземците изглеждат по-неспокойни от обикновено?
Казагранде си помисли: Нима е толкова очевидно? Достатъчно очевидно, че външен човек като Бартолети да долови невидимите електрически искри, прехвърчащи във въздуха? Реши, че всеки опит да отклони въпроса ще е прозрачна измама и следователно нарушение на неписаните правила в отношенията им.
— Причината е несигурността на момента, в който започна новото папство — отвърна той с тон на безпристрастен съдия. — Всички целунаха пръстена на папата и му се поклониха. По традиция той обеща да продължи мисията на предшественика си, но спомените за Поляка избледняват много бързо. Лукези изцяло е променил обстановката в апартамента на третия етаж. „Туземците“, както ги наричаш, се питат какво ще последва.
— А какво следва?
— Светият отец не ми се доверява относно плановете си за Църквата, Акиле.
— Да, но имате надеждни източници.
— Ето какво мога да ти кажа: той страни от бюрократите на Курията и се е обградил със свои доверени хора от Венеция. Кардиналите ги наричат Съветът на десетте. Носят се слухове.
— Какви?
— Че се кани да ограничи посмъртното влияние на Поляка. Очакват се драстични промени в Държавния секретариат и Събора за съхранение на доктрината… и това е само началото.
Възнамерява и да даде достъп до най-мрачните тайни в архивите на Ватикана, мислено добави Казагранде, но не го сподели с Акиле Бартолети.