Директорът на италианската служба за сигурност се наведе напред, нетърпелив да узнае още.
— Нали няма да промени възгледите на Църквата по основните въпроси — като контрола на раждаемостта, безбрачието, жените свещеници?
Казагранде мрачно поклати глава.
— Не би се осмелил. Ще стигне до големи противоречия с Курията, ще възнегодуват срещу него и дните му на папския престол ще бъдат преброени. Адекватност е думата, която се споменава най-често в Апостолическия дворец. Светият отец иска Църквата да има адекватно присъствие в живота на един милиард католици по света, много от които нямат достатъчно храна всеки ден. Тази дума винаги е била чужда на старата гвардия. Звучи им еретично и ги кара да се чувстват неспокойни. Старите искат покорство. Ако Светият отец се увлече прекалено много, някой ще плати скъпо за това.
— Говорим за вълка, а той в кошарата.
В ресторанта отново настъпи тишина. Този път виновникът не беше генералът. Когато вдигна поглед, той забеляза кардинал Бриндизи да върви към едно от сепаретата в дъното. Бледосините му очи едва доловимо отвръщаха на плахите поздрави на редовите членове на Курията, но Казагранде знаеше, че безпогрешната памет на кардинала е регистрирала присъствието на всекиго.
Казагранде и Бартолети не губиха време да поръчват. Бартолети прегледа менюто надве-натри, като доклад от агент, на когото има пълно доверие. Събеседникът му избра първото ястие с интересно име, което привлече погледа му. През следващите два часа, докато поглъщаха огромни порции храна и обилни количества вино, обмениха новини, слухове и клюки. Това бе ежемесечен ритуал, един от най-ценните дивиденти от преместването на генерала във Ватикана преди двадесет години. След разгрома на „Червените бригади“ заемаше толкова високо положение в Рим, че думата му звучеше като закон божи за италианското правителство. Казагранде трябва да получи всичко, което поиска. Органите на държавната сигурност на Италия сега буквално бяха оръжия на Ватикана и Акиле Бартолети представляваше един от най-важните му проекти. Пикантните подробности за ватиканските интриги, които му подхвърляше, приличаха на късове самородно злато. Често ги използваше, за да впечатлява по-висшестоящите, както и личните аудиенции при папата и билетите за първия ред на среднощната коледна литургия в „Свети Петър“.
Но Казагранде предлагаше нещо повече от църковни клюки. Ватиканът притежаваше една от най-големите и най-ефективните разузнавателни служби в света. Генералът често улавяше неща, убягнали на Бартолети и неговата служба. Например именно той бе узнал, че тунизийска терористична мрежа във Флоренция планира нападения на американски туристи по време на великденските празници. Предаде информацията на протежето си и той издаде съответните разпоредби за сериозни мерки за сигурност. Всички американци се отърваха без драскотина, а Бартолети си спечели влиятелни приятели в ЦРУ и дори в Белия дом.
Накрая, на чаша кафе, Казагранде повдигна въпроса, който го вълнуваше най-много — за израелеца на име Ехуд Ландау, пристигнал в Мюнхен, представяйки се за брат на Бенджамин Щерн; израелеца, който бе посетил манастира „Светото сърце“ в Бренцоне и се бе изплъзнал от преследвачите си с такава лекота, сякаш е изтупал няколко трохи от бялата покривка на масата в ресторанта.
— Имам сериозен проблем, Акиле, и се нуждая от помощта ти.
Бартолети долови мрачния му тон и остави чашата си върху чинийката. Без закрилата и подкрепата на генерала все още щеше да заема среден ръководен пост, вместо да е директор на италианските разузнавателни служби. Положението му не позволяваше да откаже на молба от Казагранде, независимо от обстоятелствата. Все пак Казагранде подходи тактично и с уважение. Най-малко искаше да накара влиятелното си протеже да се чувства неловко с груб намек за взаимоотношенията им.
— Знаете, че можете да разчитате на моята подкрепа и лоялност, генерале — каза Бартолети. — Ако вие или Ватиканът имате проблеми, готов съм да сторя всичко по силите си, за да помогна.
Казагранде посегна към предния джоб на сакото си и извади снимка, която сложи на масата и обърна така, че събеседникът му да я разгледа добре. Бартолети взе снимката и я доближи до пламъка на свещта, за да я види по-ясно.
— Кой е този?
— Не сме сигурни. Няколко пъти се е представял с името Ехуд Ландау.