Щом Габриел влезе в стаята, Лавон вдигна поглед и го поздрави със закачлива усмивка. Не полагаше никакви грижи за външността си и както винаги, приличаше на човек, облякъл първото, което му е било подръка, когато е изпълзял от леглото: сив кадифен панталон и кафяв пуловер с V-образно деколте, изтъркан на лактите. Сивите му коси изглеждаха така разрошени, все едно преди малко е фучал с бясна скорост в открит автомобил. Но той нямаше кола и почти никога не бързаше. Въпреки съображенията си за сигурност, бе скромен пътник във виенските трамваи. Не се страхуваше да ползва обществен транспорт. Както хората, които преследваше, Лавон владееше изкуството да се движи незабелязан по улиците.
— Нека позная. — Той хвърли цигарата си в чашка за кафе и с мъка се изправи, сякаш страдаше от хронични болки. — Шамрон те е натоварил със задачата да разследваш убийството на Бени. Щом си тук, значи си намерил нещо интересно.
— Нещо подобно.
— Седни — каза Лавон. — Разкажи ми всичко.
Изтегнат на мекото зелено канапе, с крака на страничната облегалка, Габриел го запозна с всички подробности от разследването си, като започна с посещението си в Мюнхен и завърши със срещата си с равин Дзоли в гетото на Венеция. Лавон крачеше напред-назад из стаята и оставяше след себе си струйка цигарен дим като парен локомотив. Отначало ходеше бавно, но слушайки разказа на Габриел, ускори крачките си. Накрая се спря и поклати глава.
— Боже мой, свършил си доста работа.
— Какво означава всичко това, Ели?
— Да се върнем на телефонното обаждане в хотела в Бренцоне. Според теб кой е бил?
— Ако трябва да гадая, първо бих посочил градинаря на манастира, старец на име Личо. Влезе в стаята, докато разговарях със сестра Винченца, и мисля, че ме проследи, когато си тръгнах.
— Струва ми се странно да ти остави анонимно съобщение, вместо да поговори с теб.
— Навярно се е страхувал.
— Логично обяснение. — Лавон пъхна ръце в джобовете си и се загледа във високия таван. — Сигурен ли си за името, което ти е казал? Сигурен ли си, че е Мартин Лутер?
— Напълно. „Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира“.
Лавон несъзнателно започна да приглажда стърчащите си коси — негов навик, когато размишляваше.
— Хрумват ми две възможности. Предполагам, че можем да изключим версията за немския монах, който в далечното минало изправил Римокатолическата църква на нокти. Тогава остава само една. Връщам се след малко.
Влезе в съседната стая. През следващите няколко минути Габриел се заслуша в познатия шум, докато старият му приятел ровеше из папки и чекмеджета и ругаеше на няколко езика. Най-сетне се върна с голяма папка-хармоника, прихваната с тежка метална скоба. Стовари я върху ниската масичка пред Габриел и я обърна към него, за да прочете етикета:
Мартин Лутер: Министерство на външните работи на Германия, 1938–1943.
После отвори папката, извади снимка и му я показа.
— Другата възможност е този Мартин Лутер. Като момче напуснал гимназията и работил като хамалин. Станал член на Нацистката партия през двайсетте. Случайно се запознал със съпругата на Йоахим фон Рибентроп, докато пренасял мебели за вилата й в Берлин. Сближил се първо с нея, а после и със съпруга й. Когато Рибентроп станал министър на външните работи през 1938-а, Лутер бил назначен в министерството.
Габриел взе снимката и я разгледа. В него се взираше мъж с лице на гризач и очила с голям диоптър, които увеличаваха влажни очи. Върна я на Лавон.
— Лутер бързо се изкачил в йерархията на Външното министерство главно благодарение на робската си преданост към Рибентроп. През 1940-а вече бил началник на Abteilung Deutschland — отдел „Германия“. Носел отговорност за всички дейности на министерството, свързани с афери на Нацистката партия. Част от отдела „Германия“ на Лутер била службата за евреите, Д-3.
— Значи твърдиш, че Мартин Лутер е бил шеф по еврейските въпроси във Външното министерство на Германия.