— Айхман и Лутер били особено притеснени заради едно-единствено правителство. По време на войната то е поддържало дипломатически отношения и със Съюзниците, и с нацистка Германия. Имало е представители във всички страни, от които са депортирани евреи. Тези представители можели да затруднят задачата им, ако поискали да се намесят със сила. По очевидни причини Айхман и Лутер знаели, че е изключително важно това правителство да не се противопостави. Хитлер го смятал за толкова ключово, че изпратил втория по ранг във Външно министерство — барон Ернст фон Вайцекер, като свой посланик. Досещаш ли се за кое правителство говоря, Габриел?
Габриел присви очи.
— Ватикан?
— Именно.
— Тогава кои са клоуните, които ме преследват?
— Много добър въпрос.
Габриел се приближи до бюрото, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Нямаше защо Лавон да го пита на кого се обажда. Решителното му изражение и треперещите от напрежение ръце го издадоха. Човек, преследван от непознат враг, се нуждаеше от приятел, който умее да води борба с нечисти средства.
Мъжът на стъпалата пред прочутата виенска концертна зала излъчваше характерен хладен австрийски чар и виенска изтънченост. Ако някой го заговореше, би отвърнал на съвършено правилен немски, с леко провлачения говор на младеж с добро потекло, прекарал много приятни часове, вкусвайки от бохемските наслади на Виена. Нито бе австриец, нито бе отраснал във Виена. Казваше се Ефраим бен Авраам и бе прекарал детството си в прашно селище в пустошта на Негев — място, доста отдалечено от света, в който живееше сега.
Нехайно погледна часовника си, а после огледа целия Бетховен Плац. Чувстваше се като на тръни повече от обикновено. Имаше проста задача: да посрещне един агент и да го съпроводи благополучно до комуникационния център на посолството. Но човекът, когото трябваше да придружи, не беше обикновен агент. Началникът на виенския щаб ясно му бе обяснил какъв е залогът:
— Ако се издъниш, Ари Шамрон ще те намери и ще те удуши с някоя от патентованите си хватки. Не е от най-разбраните шефове.
Бен Авраам пъхна американска цигара между устните си и я запали. В този миг, през танцуващия синкав пламък на запалката си, видя легендарния агент да изплува от мрака. Хвърли цигарата върху мокрия паваж и я стъпка с върха на обувката си, без да изпуска от поглед човека, който направи две пълни обиколки на площада. След него не вървеше никой, освен дребничък невзрачен мъж с разрошени коси й измачкано палто. Още една легенда: Ели Лавон, който владееше изкуството на преследването до съвършенство. Бен Авраам го бе виждал веднъж, когато Лавон гостуваше като лектор на семинар по тактики за отбрана при улично нападение. Бе задържал обучаващите се до сутринта, за да им разказва за мрачните дни на операцията срещу „Черният септември“.
Бен Авраам загледа с възхищение как двамата се придвижваха сред вечерната тълпа като опитни синхронни плувци. Стратегията им беше по учебник, но я прилагаха с увереност и прецизност — резултат от честа съвместна работа при ситуации, в които една погрешна стъпка можеше да им коства живота.
Най-сетне младият офицер тръгна надолу по стъпалата към целта си.
— Хер Мюлер — извика той. Мъжът вдигна глава. — Радвам се да ви видя.
Лавон изчезна, сякаш се скри зад сценична завеса. Бен Авраам хвана мъжа до себе си за лакътя и го повлече по притъмнелите алеи на парка. Десет минути се движиха в кръг, озъртайки се за преследвачи. Агентът се оказа по-нисък, отколкото той бе очаквал, слаб и изпит като колоездач. Трудно можеше да повярва, че този човек е същият, ликвидирал половината от „Черният септември“, че той е влязъл във вила в Тунис и е застрелял Абу Джихад, заместник-лидера на ООП, пред очите на съпругата и децата му.
Легендарният мъж не казваше нищо. Сякаш се ослушваше за враговете си. Стъпките му по настилката на алеите бяха съвсем безшумни. Бен Авраам се качи зад волана и двайсет минути криволичи из центъра. Началник-щабът имаше право — наистина не бе от приказливите. Всъщност единствената реплика на агента досега бе учтивата молба да угаси цигарата си. Немският му звучеше рязко и отчетливо като на берлинчанин.
Доволен, че никой не ги следи, Бен Авраам сви в тясната уличка „Антон Франкгасе“ в североизточната част на Виена. Сградата на №20 бе мишена на многобройни терористични атаки през годините и сега бе солидно укрепена. Освен това австрийските тайни служби я държаха под наблюдение. Когато колата влезе в подземния паркинг, агентът залегна под таблото. За миг главата му се докосна до крака на Бен Авраам. Скалпът му гореше като на човек, който се гърчи в смъртоносна треска.