Добре охраняваният комуникационен център представляваше звукоизолирана стъклена кабина две нива под земята. Трябваха няколко минути, докато операторът в Тел Авив прехвърли обаждането към домашния телефон на Шамрон. Заради промяната в честотите, целяща избягване на подслушване, гласът му звучеше като от дъното на стоманен цилиндър. Освен това Габриел чуваше шуртенето на вода в мивка и тракането на прибори по порцелан. Почти си представи как Геула, изстрадалата съпруга на Шамрон, мие съдове в кухнята. Разказа му същото, както по-рано на Лавон. Когато свърши, Шамрон го попита какво възнамерява да прави по-нататък.
— Мисля да отида в Лондон и да попитам Питър Малоун защо Бени му се е обадил от хотел в Бренцоне.
— Малоун? Защо си въобразяваш, че ще проговори? Малоун е в бизнеса заради личен интерес. Ако наистина е надушил нещо, ще го пази в тайна по-упорито дори от горкия Бени.
— Ще се опитам да намеря деликатен подход към него.
— А ако не пожелае да сподели разкритията си с теб?
— Тогава ще пробвам с не толкова деликатен подход.
— Нямам му доверие.
— Той е единствената ми нишка в момента.
Шамрон тежко въздъхна. Въпреки разстоянието и променливата честота, Габриел долови силните хрипове в гърдите му.
— Искам срещата да протече както трябва — каза Шамрон. — Повече никакво лутане слепешком и без подкрепление. Ще го поставим под наблюдение — преди и след посещението ти. Иначе можеш да измиеш ръцете си от тази работа, да се върнеш във Венеция и да довършиш своя Белини.
— Щом настояваш.
— Не е в стила ми да давам полезни предложения. Ще се свържа с щаба в Лондон още тази вечер и ще изпратя човек при него. Дръж ме в течение.
Габриел затвори телефона и излезе в коридора. Ефраим бен Авраам го чакаше.
— Сега накъде? — попита той.
Габриел погледна часовника си.
— Откарай ме на летището.
13. Лондон
На втория си ден в Лондон Габриел посети антикварна книжарница на Чаринг Крос Роуд по здрач и си купи един-единствен том. Пъхна го под мишница и тръгна към метростанцията на Лестър Скуеър. На входа свали износеното си пепелявосиво яке и го хвърли в кошче за смет. Купи си билет от автомат, слезе с дългия ескалатор до перона на линия „Север“ и изтърпя неизбежното десетминутно закъснение. Използва времето, за да прелисти книгата. Щом намери търсения пасаж, го огради с червено мастило и препъна страницата, за да я отбележи.
Влакът най-сетне пристигна с грохот. Габриел се провря през тълпата в претъпкания вагон и обви ръка около метален стълб. Отиваше към Слоун Скуеър, закъдето трябваше да направи смяна на крайбрежния булевард. Докато пътуваше, сведе поглед към полуизтъркания надпис със златисти букви на корицата на книгата: „Измамниците“ от Питър Малоун.
Малоун… едно от най-презираните имена в Лондон. Изобличител на лични и професионални прегрешения, разрушител на съдби и кариери. Като разследващ репортер на „Сънди Таймс“, той имаше дълъг и разнообразен списък от жертви: двама министри от кабинета, заместник-шеф на MI535, поредица корумпирани бизнесмени и дори главният редактор на конкурентен вестник. През последното десетилетие бе публикувал и серия сензационни биографии и политически разкрития. „Измамниците“ бе посветена на подвизите на Службата. Бе предизвикала малка огнена буря в Тел Авив — главно заради поразителната си достоверност. Съдържаше дори разкритието, че Ари Шамрон е привлякъл за свой шпионин човек от висшите редици на MI636. Последвалата криза по-късно бе наречена от Шамрон „най-лошата в отношенията между британци и евреи след атентата в хотел «Цар Давид»“.
Десет минути по-късно Габриел вървеше в спускащия се мрак по улиците на Челси, с книгата на Малоун под мишница. Прекоси Кадогън Скуеър и се спря пред красива бяла къща от времето на крал Джордж. Прозорците на втория етаж светеха. Изкачи стъпалата до входната врата, остави книгата на плетената сламена изтривалка, после се обърна и бързо се отдалечи.
В другия край на площада беше паркиран сив рекламен микробус на американска фирма. Когато Габриел почука на затъмненото задно стъкло, вратата веднага се отвори и разкри пълния мрак вътре, нарушаван само от лекия металически блясък на табло с уреди. Пред устройствата седеше хилаво момче с типично еврейски черти на име Мордекай. Подаде костеливата си ръка и му помогна да се качи. Щом затвори вратата, Габриел коленичи до него. По пода се въргаляха мазни опаковки от сандвичи и празни стиропорени чашки. Мордекай бе прекарал по-голямата част от последните трийсет и шест часа в микробуса.