— Колко души има в къщата? — попита Габриел.
Момчето протегна ръка и завъртя един ключ. В тонколоните зазвуча тихият глас на Питър Малоун, който разговаряше с помощничките си.
— Трима — отвърна Мордекай. — Малоун и две момичета.
Габриел набра номера на Малоун. Телефонният звън отекна като противопожарна аларма в тонколоните на микробуса. Подслушвачът протегна ръка и намали силата на звука. След третото позвъняване журналистът вдигна и каза името си с леко шотландско натъртване.
Габриел заговори на английски, без да се старае да прикрива израелския си акцент.
— Преди малко оставих екземпляр от последната ви книга пред вратата ви. Предлагам да му хвърлите един поглед. Ще ви се обадя отново точно след пет минути.
Габриел затвори и изтри с ръка част от запотеното стъкло. Входната врата леко се отвори. Малоун подаде глава като костенурка и я раздвижи наляво-надясно, напразно търсейки с поглед човека, който току-що му се бе обадил. Най-сетне се наведе и взе книгата. Габриел погледна Мордекай и се усмихна. Победа. Пет минути по-късно натисна бутона на телефона си за повторно избиране. Този път Малоун вдигна още след първото позвъняване.
— Кой сте вие?
— Видяхте ли пасажа в книгата, който съм оградил?
— За убийството на Абу Джихад? Какво имате предвид?
— Бях там в онази нощ.
— На чия страна?
— На добрите.
— Значи сте палестинец?
— Не, не съм палестинец.
— Тогава кой сте?
— Агентът с кодово име Меча.
— Мили боже! — промълви Малоун. — Къде сте? Какво искате?
— Да разговарям с вас.
— За какво?
— За Бенджамин Щерн.
Дълга пауза.
— Няма какво да ви кажа.
Габриел реши да стане по-настъпателен.
— Намерихме телефонния ви номер сред вещите му. Знаем, че сте му сътрудничили за неговата книга. Предполагаме, че знаете кой го е убил и защо.
Отново настана дълго мълчание, докато Малоун обмисляше следващия си ход. Габриел съзнателно бе заговорил в множествено число и бе постигнал желаното въздействие.
— И ако наистина зная нещо?
— Искам да обменим информация.
— Какво ще получа в замяна? — Отзивчивият репортер Малоун се опитваше да изкопчи нещо от Габриел за услугата.
— Ще ви разкажа всичко за нощта в Тунис — отвърна Габриел и добави: — Както и за няколко други.
— Сериозно ли говорите?
— Бенджамин беше мой приятел. Готов съм почти на всичко, за да открия убийците му.
— Тогава се споразумяхме — припряно заговори Малоун. — Къде искате да се състои срещата ни?
— Има ли персонал в къщата? — попита Габриел, макар да знаеше отговора.
— Две момичета.
— Освободете ги. Оставете вратата отключена. След като ги видя да излизат, ще дойда. Никакви касетофони, никакви камери, никакво хитруване. Разбирате ли ме?
Габриел прекъсна връзката, преди репортерът да успее да отговори, и прибра телефона в джоба си. Десет минути по-късно през входната врата излязоха две млади жени. Щом се отдалечиха, Габриел слезе от микробуса и тръгна през площада към къщата. Вратата се оказа отключена, точно според указанията му. Побутна резето и влезе.
Двамата подозрително се взираха един в друг насред мраморното фоайе — като капитани на противникови отбори преди футболен мач. Сега Габриел разбра защо е трудно да се гледа британска телевизия, без на екрана да се появи лицето на Малоун… и защо е смятан за един от най-желаните ергени в Лондон. Беше елегантен и строен, безупречно облечен с вълнен панталон и виненочервена плетена жилетка. Габриел, с дънки и кожено яке, с лице, скрито зад тъмни очила и бейзболна шапка, изглеждаше като момче от бедняшки квартал. Малоун не му подаде ръка.
— Можете да свалите тази смешна дегизировка. Нямам навик да предавам източниците си.
— Ако не възразявате, предпочитам да остана с нея.
— Както желаете. Кафе? Нещо по-силно?
— Не, благодаря.
— Кабинетът ми се намира на горния етаж. Мисля, че там ще се чувствате удобно.