— Добре, Ваше Преосвещенство.
С помощта на свещеника кардиналът бързо облече необичайните дрехи. Когато се приготви, свали издайническите си очила и ги смени с чифт леко затъмнени без рамки. Преобразяването бе пълно. Вече не изглеждаше като висшестоящ кардинал, а като заможен римлянин с лоша репутация, може би търсещ развлечения с по-млади жени.
Пет минути по-късно микробусът спря на пустия площад отвъд Тибър. Свещеникът отвори вратата. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи се прекръсти и слезе.
В много отношения Рим е град, в който човек трудно може да остане сам. При нормални обстоятелства Марко Бриндизи не можеше да мине по Виа Венето, без да го разпознаят, дори облечен с черно расо на енорийски свещеник. Но тази вечер незабелязано си проправи път през шумните тълпи и мина покрай препълнените кафенета като обикновен жител на Рим, търсещ добра храна и приятна компания.
Най-славните дни на Виа Венето отдавна бяха отминали. Все още бе чудесен булевард с редици чинари от двете страни, изискани магазини и скъпи ресторанти, но интелектуалците и филмовите звезди търсеха неоткрити наслади на по-екзотични места. Сега тук се тълпяха главно туристи, бизнесмени и привлекателни италиански тийнейджърки, които фучаха наоколо с мото-скутери.
Изкушенията на dolce vita37 по Виа Венето никога не бяха привличали Марко Бриндизи — дори през шестдесетте, когато беше млад католически бюрократ, наскоро пристигнал от родния си град сред хълмовете на Умбрия, а сега му се струваха още по-малко примамливи. Откъслечните разговори на маса, които достигаха до ушите му, му се струваха досадни. Знаеше, че някои кардинали и дори папи са обичали да се разхождат из Рим, предрешени като обикновени хора, за да видят как живеят другите. Бриндизи нямаше подобно желание. С малки изключения, смяташе тези други за лишена от морал недодялана паплач, която би живяла далеч по-добре, ако по-често се вслушваше в поученията на Църквата, отколкото в непрестанните бръщолевения по телевизията.
Привлекателна жена на средна възраст с дълбоко деколте на роклята му хвърли похотлив поглед от масата си в едно кафене. Играейки ролята си, Бриндизи й се усмихна в отговор. Докато вървеше по-нататък, кардиналът мислено помоли Христос за опрощение и притисна ремъка на крака си така, че шиповете да се впият по-дълбоко. Бе слушал изповеди на свещеници, поддали се на изкушенията на плътта. Свещеници, които имаха държанки. Свещеници, извършили непростим грях с други свещеници. Тези изкушения бяха напълно непознати за Бриндизи. От мига, в който бе прекрачил прага на семинарията, сърцето му бе отдадено на Христос и Дева Мария. Гадеше му се от свещеници, неспособни да спазват обетите си. Според него всеки съгрешил трябваше да бъде отстраняван от Църквата. Но бе и прагматик и разбираше, че при подобна политика редиците на духовенството значително щяха да оредеят.
Стигна до кръстовището на Виа Венето и Корсо д’Италия и погледна часовника си. Бе пристигнал точно в уговорения час. Няколко секунди по-късно до бордюра спря кола. Задната врата се отвори и през нея слезе Карло Казагранде.
— Извинете ме, че няма да ви целуна ръка, но при тези обстоятелства ще е неуместно. Времето е доста меко тази вечер. Пеша ли ще отидем до Вила Боргезе?
Генералът поведе кардинала през широкия булевард, излагайки втория по влияние човек в Католическата църква на кръвожадността на римските шофьори. Благополучно преминаха на отсрещната страна и тръгнаха по чакълена алея. В неделя паркът щеше да се напълни с пищящи деца и мъже, слушащи футболни мачове по портативни радиоапарати. Тази вечер се чуваше само шумът от движението по булеварда. Кардиналът вървеше, сякаш все още носеше пурпурните си одежди, с хванати зад гърба ръце и наведена глава — като богат човек, който е изпуснал портмонето си и прави отчаяни опити да го открие. Когато Казагранде му прошепна, че Питър Малоун е мъртъв, Бриндизи тихо отправи кратка молитва, но сдържа импулсивната си реакция да се прекръсти.
— Този ваш убиец е добър професионалист — каза той.
— За съжаление, има дългогодишен опит.
— Разкажете ми за него.
— Част от задълженията ми е да ви предпазвам от подобни неща, Ваше Преосвещенство.
— Настоявам за това не защото изгарям от любопитство, Карло. Единственото, което ме интересува, е дали се действа ефективно за решаване на проблема.