В стаята настъпи дълго мълчание. Наруши го Габриел.
— Познавам човек, който може да ни уреди среща с папата — спокойно каза той. — Но трябва да ме върнете във Венеция.
27. Цюрих
Карло Казагранде премина под полилея в коридора на четвъртия етаж на хотел „Сен Готар“ и застана пред вратата на стая 423. Погледна часовника си — 19:20, точният час, в който бе инструктиран да дойде — и почука два пъти, достатъчно силно и уверено, за да бъде чут, но не и да смути обитателите на съседните стаи. От другата страна на вратата прозвуча глас, който му нареди на италиански да влезе. Говореше езика доста добре за чужденец. Фактът, че не се долавяше дори лек немски акцент, караше Казагранде да усеща присвиване в стомаха.
Побутна вратата и се спря на прага, преди да го прекрачи. Светлината от полилей нахлу в стаята и за миг Казагранде видя силует на мъж, седнал в кресло. Щом вратата се затвори, настъпи пълна тъмнина. Той се придвижи през нея, докато удари прасеца си в невидима маса. Чу команда да остане там и за няколко мъчителни секунди го обгърна черен мрак. Най-сетне в лицето му светна мощна лампа — като прожектор от наблюдателница. Вдигна ръка и опита да закрие очите си от ослепителния блясък. Сякаш в роговицата му се бе забила игла.
— Добър вечер, генерале. — Ласкателски тон, мазен. — Донесохте ли досието?
Казагранде повдигна куфарчето. Ръка с пистолет се придвижи към светлината и го подкани да продължи. Италианецът извади папката и я сложи на масата като поднос за дарения. Лъчът се наклони надолу, докато ръката с пистолета повдигаше корицата на досието. Светлината… Изведнъж генералът се озова на паважа пред апартамента си в Рим и видя обезобразените тела на Анджелика и дъщеря си, осветени от фенерчетата на карабинерите. Смъртта е настъпила мигновено, генерал Казагранде. Имате поне утехата, че любимите ви хора не са се мъчили.
Лъчът внезапно се стрелна нагоре. Казагранде се опита да закрие очи твърде късно. Светлината намери ретината му и през следващите няколко секунди той имаше чувството, че го поглъща гигантска, осакатяваща оранжева сфера.
— Нали Средновековието беше отминало? — каза убиецът. Досието се плъзна по масата обратно към Казагранде. — Твърде строго е охраняван. Това е задача за герой мъченик, а не за професионалист. Намерете някой друг.
— Нужен си ми точно ти.
— Откъде да съм сигурен, че няма да ме накиснете като онзи идиот от Истанбул? Последното, което искам, е до края на дните си да гния в някой италиански затвор и да моля папата за прошка.
— Давам ти дума, че няма да бъдеш използван като наивна пионка в по-голяма игра. Ще ми направиш тази единствена услуга, а после ще бъдеш свободен да избягаш.
— Дума на убиец. Колко убедително. Защо да ви вярвам?
— Защото никога не бих те предал.
— Нима? Знаехте ли, че Бенджамин Щерн е агент на израелското разузнаване, когато ме наехте да го убия?
Господи — помисли си Казагранде, — как е разбрал?
— Не — отвърна той. — Нямах представа, че професорът е свързан с тях.
— А трябваше да имате. — Изведнъж в гласа на убиеца прозвуча остра режеща нотка. — А знаехте ли, че агент на име Габриел Алон разследва смъртта му, както и действията на вашата групичка?
— Едва сега узнах името му. Очевидно и ти си провел свое разследване.
— Държа да знам, когато някой ме преследва. Знаех и че Алон се намира в пансиона „Абруци“ в Рим, за да се срещне с инспектор Алесио Роси, когато вие изпратихте цяла армия карабинери да го убият. Трябваше да се посъветвате с мен за проблема си, генерале. Сега Алон щеше да е мъртъв.
Как? Как това чудовище е узнало за израелеца и Роси? Как е възможно? Самонадеян заядливец — помисли си Казагранде. — Такива като него обичат да ги признават за победители. Реши да влезе в ролята на победения. Не му се удаваше, разбира се.
— Прав си — каза той с примиренчески тон. — Трябваше да се обърна към теб. Очевидно щеше да е по-добре и за двама ни. Може ли да седна?
Лъчът се задържа върху лицето му още няколко секунди, а после освети едно кресло на сантиметри от мястото, на което бе застанал. Казагранде седна и положи длани на коленете си. Светлината отново го заслепи.