— Въпросът, генерале, е дали мога да ви имам достатъчно доверие, за да работя отново за вас, особено щом става дума за подобна задача.
— Може би ще успея да спечеля доверието ти.
— Как?
— С пари естествено.
— Ще ви струва значителна сума.
— Тази, която съм предвидил, е доста голяма — увери го Казагранде. — Сума, с която повечето хора биха преживели дълго време.
— Слушам.
— Четири милиона долара.
— Пет милиона — заяви убиецът. — Половината сега, а другата — след като изпълня поръчката.
Генералът потърка коленете си, опитвайки се да прикрие надигащото се напрежение. Не беше като да спори с кардинал Бриндизи, но условията, които поставяше Леопарда, не подлежаха на обсъждане.
— Пет милиона — съгласи се той. — Но ще получиш само един в аванс. Ако решиш да отмъкнеш парите, без да изпълниш своята част от договора, твоя работа. Ако искаш и останалите четири милиона… — Направи пауза. — Доверието е нож с две остриета.
Последва неловко мълчание, толкова дълго, че Казагранде бавно стана от стола си, готвейки се да си тръгне. Застина, когато убиецът каза:
— Обяснете ми как може да стане.
През следващия час генералът му описа подробно стратегията със спокойния тон на полицай ветеран, докладващ за дребните улични престъпления, извършени през определен период. През цялото време лампата светеше в лицето му. Започна да му става горещо. Сакото залепна от пот за гърба му като мокър чаршаф. Едва се сдържаше да не щракне проклетия ключ. Би предпочел да седи с това чудовище на тъмно, отколкото да търпи ослепителната светлина.
— Носите ли аванса?
Казагранде потупа по дипломатическото си куфарче.
— Да го видя.
Генералът сложи куфарчето на масата, отвори го и го обърна така, че убиецът да види възнаграждението си.
— Знаете ли какво ще стане, ако ме предадете?
— Уверявам те, че мога да си представя — отвърна Карло. — Но определено аванс в такъв размер е достатъчна демонстрация на добра воля.
— Добра воля? От това ли е продиктувано желанието ви да бъде извършен този акт?
Убиецът затвори куфарчето и отново се скри в мрака.
— Има една последна подробност — каза служителят на Ватикана. — Ще имаш нужда от специален пропуск, за да минеш през швейцарската охрана и карабинерите. Донесе ли снимката?
Чу се шумолене на дрехи и след миг се показа ръка, държаща снимка. Качеството не беше добро. Навярно бе направена със самоснимачка. Погледна лицето и се запита дали наистина е на машината за убийства, позната с името Леопарда. Навярно убиецът прочете мислите му, защото след няколко секунди отново се появи пистолетът, насочен право към сърцето му.
— Искате да ме попитате нещо ли?
Казагранде поклати отрицателно глава.
— Добре — каза убиецът. — Вървете си.
28. Венеция
Приливът заливаше стъпалата на „Сан Дзакария“. Франческо Тиеполо, облечен в непромокаем шлифер и гумени ботуши до коленете, тежко пристъпваше по наводнения площад в спускащия се здрач. Влезе в църквата и наруши свещената тишина с вик, че е време да приключват работата за деня. Адриана Дзинети сякаш полетя от високото си скеле пред главния олтар. Антонио Полити широко се прозина и направи поредица мъчителни пози от йога, целейки да демонстрира пред шефа си как уморителната работа се е отразила на младото му тяло. Тиеполо погледна творбата на Белини. Завесата стоеше на мястото си, но луминесцентните лампи не светеха. Едва се сдържа да не се разкрещи импулсивно.
Антонио Полити застана до него и сложи изцапаната си с боя длан на едрото му рамо.
— Кога, Франческо? Кога най-сетне ще проумееш, че той няма да се върне?
Кога наистина? Момчето не беше готово за работа върху шедьовър като този на Белини, но Тиеполо нямаше избор, защото църквата трябваше да отвори вратите си за посетители навреме за пролетния туристически сезон.
— Ще го почакаме още един ден — каза той, все още приковал поглед в неосветената картина. — Ако не се върне до утре следобед, ще възложа на теб да я довършиш.
Радостта на Антонио се измести на заден план от нескрития му интерес към високото очарователно създание, което бавно крачеше през църквата. Имаше черни очи и буйни, непокорни тъмни коси. Тиеполо разбираше от лица и характерни черти. Би заложил хонорара си за проекта „Сан Дзакария“, че е еврейка. Струваше му се позната. Май я бе виждал един-два пъти да наблюдава работата на реставраторите.