Не ми вярвай много-много. В този толкова склонен да лъже жанр, какъвто е споменът, писан само за един читател, ще гледам винаги да падам като котките на краката си, но ще се стремя да се въздържам от измислици. Всичко, което се случи, беше такова, каквото го описвам, че и по-лошо. Знам, че отдавна трябваше да ти разкажа това, но е трудно и ето, сега не знам откъде да го подхвана.
Всъщност всичко започна преди повече от петстотин години, когато оня изстрадал мъж реши да помоли да го приемат в манастира „Сант Пере Бургалски“. Ако не беше постъпил така или ако отецът приор4 дом5 Жозеп де Сант Бартомеу му беше отказал, сега нямаше да ти разказвам тази история. Но не мога да се върна толкова назад. Ще започна от време, което е по-близо до наши дни, много по-близо.
– Баща ти... Виж, сине. На баща ти...
Не, не, не искам да започвам оттук. По-добре да започна от кабинета, където сега пиша пред твоя забележителен автопортрет.
Кабинетът е моят свят, моят живот, моята вселена, където има място за всичко освен за любовта. Когато още тичах из апартамента по къси панталонки, с ръце, покрити с мехури от премръзване през студените есени и зими, ми беше забранено да влизам там освен в определени случаи. Затова трябваше да става тайно. Познавах всяко кътче и в продължение на няколко години си имах укрепено скривалище зад дивана, което трябваше да разрушавам при всеки набег, за да не го открие Лола Чика6, като чисти. Но винаги когато влизах с позволение, трябваше да се държа така, сякаш съм на гости, с ръце отзад, докато баща ми показваше последния ръкопис, намерих го в една западнала книжарничка в Берлин, гледай и внимавай къде пипаш, не ме карай да те мъмря. Адриà се наведе над ръкописа силно заинтригуван.
– На немски е, нали? – протегна ръка уж неволно.
– Шт! Внимавай с пръстите! – Баща му го удари през ръката. – Какво казваш?
– На немски е, нали? – Момчето разтърка ударената ръка.
– Да.
– Искам да уча немски.
Фèликс Ардèвол погледна с гордост сина си и му каза много скоро ще започнеш да го учиш, сине.
Всъщност не беше ръкопис, а пакет кафеникави листове: на първата страница с богато украсени главни букви бе написано: Der begrabene Leuchter. Eine Legende7.
– Кой е Стефан Цвайг?
Баща ми, с лупа в ръка, загледан в една поправка в полето на първия абзац, вместо да ми каже един писател, сине, спомена само ами виж, един мъж, който се самоуби в Бразилия преди десетина-дванайсет години.
Дълго време единственото, което знаех за Стефан Цвайг, беше, че е един мъж, който се е самоубил в Бразилия преди десет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет или петнайсет години, докато не прочетох ръкописа и не понаучих кой е.
С това приключи посещението и Адриа излезе от кабинета с нареждането да не вдига шум: вкъщи никога не можеше да се тича, нито да се вика, нито да се говорят празни приказки, защото, ако не изучаваше някой ръкопис с лупа, баща ми преглеждаше списъка на средновековните карти или обмисляше къде да търси нови придобивки, каквото ще да е, но да накара пръстите му да се разтреперят. Единственото позволено занимание, свързано с шум, бяха упражненията с цигулката в моята стая. Но не можех и да губя цял ден, преговаряйки упражнение XXIII – арпеджи от O livro dos exercícios da velоcidade8, което ме накара да намразя Трульòлс, но не и да се отегча от цигулката. Не, не мразех Трульолс. Но беше много досадна, особено когато наблягаше на упражнение ХХIII.
– Казвам го само за да разнообразим темата.
– Тук – почукваше по партитурата с долния край на лъка, – тук ще намериш всички трудности, събрани на една страница. Това упражнение е просто гениално.
– Но аз...
– За петък искам двайсет и третото да го свириш отлично. Включително такт двайсет и седем.