– Кои?
– Два пейзажа.
– Но... – Макс, недоумяващ. – Това е изложба на портрети.
– Два пейзажа – повтори, – които са портрет на една душа.
Макс и Адриа се спогледаха учудени.
– Кои са? – попитах.
– Моят пейзаж от Тона и абсидата на „Сант Пере Бургалски“.
Смая ме твоята самоувереност. А ти продължи да даваш инструкции: и двата са в черната папка, която остана в Кадакес. Рисунката от Тона ще се казва In Arcadia Hadriani488, а другата – Сант Пере Бургалски: един блян.
– На чия душа са портрет? – На Макс трябваше всичко да му се обяснява.
– Който трябва да го знае, вече го знае.
– Anima Hadriani489 – казах, готов да се разплача или да скачам от радост, и досега не знам.
– Но галерията...
– Още две рисунки, какво толкова, Макс!
А ако нямат пари, да не ги слагат в рамка.
– Не, не, казвам го заради самото понятие за портрет...
– Макс, погледни ме.
Ти издуха падналите на очите ти коси, аз ги махнах с ръка и ти ми каза благодаря. А на Макс: изложбата ще бъде както аз кажа. Дължите ми това. Трийсет портрета и два пейзажа, посветени на мъжа, когото обичам.
– Не, не, аз нали...
– Почакай. Единият е свободна интерпретация на изгубения рай на Адриа. А другият са развалините на един манастир, който, не знам защо, Адриа носи в себе си, откакто се помни, макар че го видя съвсем наскоро. Ще го направите така. Заради мен. Макар че аз няма да мога да видя изложбата.
– Ще те закараме.
– Ужасяват ме цирковете с линейки, носилки и... Не. Снимайте всичко.
Затова изложбата беше открита без художничката. Макс се държа твърдо и каза моята сестра не е тук, но все едно е с нас. Довечера ще й покажем снимките и видеото, което записваме, и Сара, повдигната на удобни възглавници, видя за първи път всички портрети и двата пейзажа заедно, а когато при това повторно откриване в cinquantaquattro, заедно с Макс, Дора, Бернат, доктор Далмау, с мен и не знам още кой, камерата се спря на чичо Хаим, Сара каза спри за малко. Няколко секунди стоя загледана в застиналия образ, замислена бог знае за какво, а след това видя останалите. На моя портрет, аз, с полунаведена глава, чета, не поиска да задържим образа. Камерата стигна до нейния автопортрет с онзи неразгадаем поглед, но тя не поиска дори да го погледне. Проследи внимателно как Макс се обръща с няколко думи към присъстващите, видя, че има много хора, и когато отново показаха кадрите, каза благодаря, Макс, много хубави думи каза. И отбеляза, че е видяла Муртра, Жозе и Шантал Казес, Риера от Андора, всички, а, това е Льоренс, о, колко е пораснал.
– И Текла, виждаш ли я? – казах аз.
– И Бернат. Колко хубаво.
– А, а този толкова хубав мъж? – подскочи Дора.
– Един мой приятел – отвърна Макс. – Джорджо.
Мълчание. За да го наруши, отново Макс:
– Всички картини са продадени. Чу ли?
– А този? Задръж, задръж! – Сара като по чудо за малко да се надигне: – Та това е Виладеканс490! Не откъсва очи от чичо Хаим!...
– Да, да, вярно е, наистина беше. С часове разглеждаше всеки портрет.
– Какво нещо...
Като видях как блестят очите й, си помислих възвръща си способността да се радва, помислих си възможно е да започнем нов живот, с други приоритети, с друг стил, като направим преоценка на всички ценности. Нали? Сякаш прочела мислите ми, стана сериозна. След няколко секунди:
– Автопортретът не се продава.
– Какво? – Макс, уплашен.
– Не се продава.
– Беше първата картина, която се продаде.
– Кой го купи?
– Не знам. Ще попитам.
– Казах ви... – Млъкна, малко объркана.
Ти не ни беше казала нищо. Но в представите ти светът започваше да се смесва с думите ти, с мислите ти, с желанията ти, с това, което можеше да бъде, ако не беше...
– Може ли да се обадя оттук? – Макс, отчаян.
– Пред стаята на медицинските сестри има телефон.
– Няма нужда да се обаждаш – прекъсна го Адриа, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.
Забелязах как ме гледаха Макс, Сара, доктор Далмау и Бернат. Понякога ми се случва. Сякаш съм влязъл в живота без покана и сега всички откриват измамата с укорни погледи като остриета.
– Защо? – попита някой.
– Защото го купих аз.
Мълчание. Сара направи гримаса.
– Ама че си глупав – каза.
Адриа я погледна с широко отворени очи.
– Исках да ти го подаря – измислих си в момента.
– Аз също исках да ти го подаря. – Засмя се плахо, с нов смях, какъвто не бях чувал преди болестта.
Представянето в болницата свърши с наздравица на присъстващите, всички с унила пластмасова чаша с вода. А Сара изобщо не каза толкова ми се искаше да съм там. Но ти ме погледна и се усмихна. Сигурен съм, че се помиряваше с мен благодарение на онази полуистина за цигулката. Не бях достатъчно почтен, за да я опровергая.