Когато с моя помощ изпи ритуалната глътка, раздвижи глава наляво и надясно и каза, сякаш говорехме за това, ще си подстрижа косата много късо, защото ми пречи на врата.
488 В Адриановата Аркадия (лат.). – Б. пр.
489 Душата на Адриан (лат.). – Б. пр.
490 Става дума за каталонския художник Жоан Пере Виладеканс (1948). – Б. пр.
* * *
Лаура се върна от Алгарве много почерняла. Видяхме се в кабинета сред бъркотията и наближилите септемврийски изпити; тя ме попита за Сара, аз й отговорих какво да ти кажа и тя не попита повече. Макар че по цели часове бяхме заедно в кабинета, не си казахме нищо повече и се преструвахме, че не се виждаме. След няколко дни обядвах с Макс, защото ми хрумна да направя една книга със заглавието на изложбата, в която да се включат всички портрети, голям формат, как ти се струва? Струва ми се прекрасна идея, Адриа; и с двата пейзажа. Добре, с двата пейзажа. Скъпа книга, изпипана, без бързане. Съгласен съм, изпипана. Поспорихме кой ще поеме разноските и накрая се споразумяхме да си ги поделим и аз се захванах за работа с помощта на галеристите от „Артипелаг“ и на Бауса. И заживях с надеждата, че може би ще успеем да започнем нов живот, ти вкъщи, добре гледана, ако все още искаш да живееш с мен, нещо, в което не бях сигурен, и ако се съгласиш и престанеш да си мислиш странни неща. Говорих с всички лекари: Далмау ме предупреди, че според информацията, която той има, Сара още не е добре и да не бързам да я прибирам вкъщи, доктор Реал има право. И че е много по-добре за душевното здраве на всички да не правим големи планове засега. Да свикнем с мисълта, че това е за дълго, и да се научим да живеем ден за ден, повярвай ми. А един ден Лаура ме пресрещна в коридора към аудиториите и ми каза връщам се в Упсала. Предложиха ми работа в Института по история на езиците и...
– Чудесно.
– Зависи. Заминавам. Ако ти трябва адвокатка, в Упсала съм.
– Лаура, нищо не ми трябва.
– Ти никога не си знаел какво ти трябва.
– Съгласен съм. Но сега знам, че няма да дойда в Упсала да те видя.
– Аз вече ти казах.
– Ти не може да чакаш другите да...
– Ей.
– Какво?
– Това е моят живот, не е твоят. Наръчника с указания си го пиша аз.
Повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата; доколкото си спомням, не сме разговаряли никога повече. Знам, че живее в Упсала. Знам, че е публикувала шест-седем доста добри статии. Липсва ми, но желая да е срещнала по-свестен човек от мен. Междувременно ние с Макс решихме книгата с портретите да бъде изненада, най-вече за да избегнем тя да ни избие идеята от главите. Искахме нашето въодушевление да я поразтърси, да я заразим с него. Затова помолихме Жоан Пере Виладеканс да напише кратък увод и той го написа с голямо удоволствие. В няколко реда казваше толкова много неща за изкуството на Сара, че ме връхлетя трескав пристъп на ревност при мисълта как е възможно да има толкова страни и детайли в рисунките на Сара, които аз не съм могъл да видя. Много са и страните от твоя живот, в които също не съумях да вникна.
Постепенно, като се вглеждах в теб в болницата, открих една жена, способна да управлява света, без да е нужно да си мръдне пръста, само като говори, дава нареждания, предлага, изисква, моли и ме гледа с онези очи, които и до днес ме пронизват и ме раняват с любов и с не знам какво. Работата е там, че съвестта ми не беше чиста. Имаше едно име – Алпартс. Не знаех със сигурност дали е истинският собственик на цигулката. Знаех, че не е името, което баща ми беше написал в онова своеобразно завещание на арамейски. Не ти казах, Сара, но не правех нищо, за да изясня нещата. Confiteor.
Онзи блед и бавен следобед, без нито едно посещение, както вече ставаше обичайно, защото хората си имат работа, ти ми каза остани още малко.
– Ако Дора ми позволи.
– Позволява ти. Вече се погрижих за това. Трябва да ти кажа нещо.
Бях усетил, че вие с Дора се бяхте разбрали веднага, още от първия момент, без много приказки.
– Сара, не мисля, че е...
– Ей. Погледни ме.
Погледнах я натъжен. Все още с дълга коса, красавица. И ти ми каза хвани ръката ми. Така. По-нагоре, за да виждам. Така.
– Какво трябва да ми кажеш? – аз, уплашен, че отново ще подхване темата.
– Имах дъщеря.
– Какво?
– В Париж. Казва се Клодин и умря на два месеца. На петдесет и девет дни. Сигурно не съм била достатъчно добра майка, защото не забелязах болестта й. Клодин, тъмни като въглен очи, безпомощна, плачлива. И един ден, не знам какво й стана. Умря в ръцете ми, докато я карах в болницата.
– Сара...
– Това е най-дълбоката болка, която може да преживее човек: да почине детето ти. Затова не исках да имам повече деца. Би било несправедливо спрямо Клодин.