– Адриа.
– Да.
– Обичаш ли ме най-много от всички?491
– Да, Сара. Ти знаеш, че те обичам.
– Тогава направи това, което ти казвам. – И след малко: – Адриа.
– Да.
– Обичаш ли ме най-много от всички?
– Да, Сара. Ти знаеш, че те обичам.
– Тогава направи това, за което те моля. – И почти веднага, за трети път: – Скъпи Адриа.
– Кажи.
– Обичаш ли ме?
И Адриа се натъжи, задето го помоли за трети път, защото аз съм готов да дам живота си за теб и всеки път, когато ме питаш за това, си мисля само, че...
– Обичаш ли ме, или не?
– Ти знаеш всичко и знаеш, че те обичам.
– Тогава помогни ми да умра.
491 Целият пасаж представлява алюзия към Евангелие от Иоана, 21:15–17. – Б. р.
* * *
Когато напуснах болницата, се чувствах гузен. Вървях сред сътворения свят, гледах машинално гръбчетата на книгите, без да ги виждам. И докато друг път разходката из Проза на романски езици ми напомняше приятни четива; или влизането в Поезия неизбежно ме караше да взема някоя книга и да прочета бегло две стихотворения напосоки или съвсем преднамерено, сякаш сътвореният свят беше раят, а стихотворенията – ябълки, които никога не са били забранявани; докато преди, когато влизах в Есета, се чувствах колега на тези, които един ден се бяха опитали да сложат ред в разсъжденията си, сега блуждаех и гледах, без да ги виждам, заглавията върху гръбчетата, смазан, чувствах само болката за Сара в очите си. Беше ми невъзможно да работя. Сядах пред купчината изписани листове, опитвах се да препрочитам дотам, докъдето бях стигнал, но тогава се явяваше ти и ми казваше убий ме, ако ме обичаш, или пък ти, мълчалива години наред, търпелива, уравновесена, а аз трябва да излизам всеки пет минути от стаята ти, за да мога да крещя от гняв. Попитах Дора дали сте запазили косите, след като ги отрязахте...
– Не.
– Как можахте!...
– Тя помоли да ги изхвърлим.
– По дяволите, но...
– Да, жалко е. И аз това си помислих.
– Наистина ли я послушахте?
– Не е възможно човек да не послуша жена ви.
Нощите се превърнаха в дълго безсъние. Дотам, че трябваше да правя странни неща, за да мога да заспя, например да преглеждам текстове на иврит, език, който бях занемарил повече от другите, защото почти нямах възможност да работя с него. Потърсих текстове от петнайсети и шестнайсети век и съвременни текстове и отново ми се яви почитаемата Асумпта Бротонс, с пенсне и една полуусмивка, която отначало взех за израз на симпатия, а после се оказа, че се дължи, ако не бъркам, на изкривяване на устата. А какво търпение показваше. И какво търпение се искаше от мен.
– Achat.492
– Ашат.
– Achat.
– Ахат.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Schtajm.
– Щайм.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Schalosch.
– Шалош.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Аrba.
– Арба.
– Chamesch.
– Хамеш.
– Наистина, много, много добре!
Буквите играеха пред очите ми, защото всичко ми беше все едно, защото копнеех единствено да съм до теб. Лягах си в малките часове и в шест сутринта още лежах с отворени очи. Задрямвах за няколко минути и преди да дойде Лола Чика, вече бях станал, обръснат и изкъпан, готов да тръгна за болницата, ако нямах лекции, и да стана свидетел на някакво чудо, Боже мой.
Докато една вечер толкова се засрамих от себе си, че реших наистина да се поставя на мястото на Сара и да се опитам напълно да я разбера. И на другия ден Адриа направи така, че да се срещне с Дора, която не беше толкова уплашена като мен, но реагира твърде резервирано, защото не ставаше дума за нелечима болест, която рано или късно ще свърши със смърт; защото можеше да прекара години в такова състояние; защото... и аз се почувствах все едно защитавам аргументите на Сара, които се свеждаха до направи го от любов към мен. Отново сам. Сам пред твоята молба, пред твоята гореща молба. Но не се чувствах способен. И една вечер казах на Сара да, ще го направя, и тя ми се усмихна и каза ако можех да се движа, щях да стана и да те целуна с език. А аз го казах, съзнавайки, че лъжа, защото нямах никакво намерение да действам. В края на краищата, Сара, винаги съм те лъгал; за това и за постъпките за връщане на цигулката, които според моята версия даваха резултат и скоро щях да се свържа с... Беше жалка тази постройка от лъжи, която градях само за да печеля време. Да печеля време за какво? Да печеля време заради страха, да живея така, ден да мине, друг да дойде. Говорих за това с Далмау, който ме посъветва да не намесвам доктор Реал.