– Възхитително – обобщи. – Ти си голям специалист по вината, а сестра ти ги смесваше с газирана вода и ги пиеше с порон.
– В едно семейство трябва да има от всичко. Но да не бъркаме нещата: поронът не е лош сам по себе си. За разлика от газираната вода.
– Ще останеш за обяд – добави. – Джорджо е отличен готвач.
Седнахме, заобиколени от света на виното и от незададения въпрос: какво искаш, за какво искаш да говориш, защо, който Макс гледаше да не произнася. Бяхме заобиколени и от мълчание, смесено с морския въздух, който предразполагаше да седиш, без да правиш нищо, като оставиш денят да тече приятно и никой и никакъв разговор да не ни усложнява живота. Трудно беше да навляза в същността на въпроса.
– Какво искаш, Адриа?
Не беше лесно да се каже. Защото Адриа искаше да знае какво, по дяволите, бяха казали на Сара, а, за да избяга от мен така внезапно, без дори да се обади, нито...
Настъпи мълчание, нарушавано отчасти само от лекия солен бриз.
– Сара не ти ли обясни?
– Не.
– Ти попита ли я?
– Никога повече не ме питай за това, Адриа. По-добре да не...
– Ако тя е казала така, тогава аз...
– Макс, погледни ме в очите. Тя е мъртва. Сара е мъртва. Искам да знам какво, по дяволите, се е случило.
– Може би вече не ти трябва.
– Разбира се, че ми трябва. И твоите, и моите родители са мъртви. Но аз имам право да знам за какво съм виновен.
Макс стана и се приближи до прозореца, сякаш неочаквано беше почувствал нужда да види някаква подробност от морската гледка, която се очертаваше там като картина. Постоя известно време, разглеждайки подробностите. Или може би мислеше.
– Значи не знаеш нищо? – заключи, без да се обръща към мен.
– Не знам дори какво трябва да знам или да не знам.
Тази резервираност ме изнерви. Направих усилие да се успокоя. И уточних:
– Единственото, което ми каза Сара, когато я видях в Париж, беше, че съм й бил написал писмо, в което я наричам смрадлива еврейка, и че високомерното й семейството сякаш е глътнало дръжката на метла и още не я е изсрало.
– Виж ти. Не знаех това.
– Приблизително това ми каза. Но аз не съм го писал!
Макс направи неопределен жест и излезе от кабинета. След малко се върна с бутилка вино и две чаши.
– Да видим какво ще кажеш.
Адриа трябваше да сдържи безпокойството си, да опита този сент-емилион499 и да се постарае да различи вкусовете, които Макс му описваше; така, на малки глътки, бавно изпиха първата чаша, говорейки за аромати, а не за това, какво са разказали майките на Сара.
– Макс.
– Знам.
Наля си половин чаша и я изпи не като енолог, а като пияч. И като свърши, млясна с език, каза сипи си и започна да говори: Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, разказвам ти го, любима, защото според Макс ти си запозната с историята само бегло. Имаш право да знаеш подробностите: това е моето покаяние. Затова трябва да ти кажа, че Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, един толкова мършав човек, че когато си слагаше шапката, сякаш разпъваше чадър насред романтичната градина на Атенеума.
– Господин Лоренсо?
– Да – каза Феликс Ардевол. – Вие трябва да сте Абелардо.
Човекът седна мълчаливо. Свали шапката си и я сложи внимателно на масата. Един кос прелетя с писък между двамата мъже и се отправи към кътчето с по-кичеста растителност. Мършавият мъж каза с дебел глас на неестествен испански моят клиент ще ви изпрати пакета и ще го получите още днес. Половин час след като аз изляза оттук.
– Много добре. Имам време.
– Кога заминавате?
– Утре сутринта.
На другия ден Феликс Ардевол взе самолета, както често правеше. Щом пристигна в Лион, нае един щромберг, както често правеше, и след няколко часа се озова в Женева. В „Отел дю Лак“ го чакаше същият мършав човек с глас на български бас; заведе го в една стая. Ардевол му предаде пакета и човекът, след като сложи внимателно шапката си на един стол, спокойно разопакова пакета и махна гаранционната лента. Бавно преброи петте пачки банкноти. Отне му цели десет минути. На един лист си водеше бележки, правеше изчисления и преписваше педантично резултата в едно тефтерче. Даже проверяваше серийния номер на банкнотите.