– Какво, Макс?
– Вкъщи казваха, че когато някой го е взел на мерник, бог знае за какво, франкистката полиция се е направила на разсеяна.
Помълчаха известно време, отпивайки от виното, загледани в пространството, мислейки си по-добре да не бяхме започвали този разговор.
– Но аз... – каза след дълга пауза Адриа.
– Да, съгласен съм. Ти нямаш нищо общо. Работата е там, че той разори един братовчед на моите родители и семейството му. Разори го и го докара до самоубийство.
– Не знам какво да кажа.
– Няма нужда нищо да казваш.
– Сега разбирам по-добре майка ти. Но аз обичах Сара.
– Капулети и Монтеки, Адриа.
– А аз не мога ли да поправя злото, причинено от баща ми?
– Това, което можеш да направиш, е да си допиеш виното. Какво искаш да поправиш?
– Ти не изпитваш лошо чувство към мен.
– Благодарение на любовта на сестра ми към теб.
– Но тя избяга в Париж.
– Беше малко момиче. Майка и татко я принудиха да отиде в Париж: на двайсет години човек не е способен да... Промиха й мозъка. Толкова е просто.
Настана тишина и морето, плясъкът на вълните, крясъците на чайките, соленият въздух влязоха в стаята. След хиляда години:
– И когато се скарахме, пак избяга. Тук, в Кадакес.
– И плачеше по цял ден.
– Не си ми казвал това!
– Беше ми забранила.
Адриа допи чашата и си помисли, че на обяда ще поднесат още вино. Чу се камбанка, която леко напомняше камбанката на пощенски кораб от деветнайсети век, и Макс дисциплинирано стана.
– Ще обядваме на терасата. Джорджо не обича да го караме да чака, когато яденето е готово.
– Макс. – Макс се спря с подноса с чашите в ръка. – Сара говорила ли ти е за мен, когато беше тук, при теб?
– Забрани ми да ти казвам каквото и да било от това, което сме говорили.
– Добре.
Макс тръгна да излиза. Но преди това се обърна и каза сестра ми те обичаше до полуда. – Понижи глас, за да не чуе Джорджо. – Затова не можеше да се примири, че ти не правиш нищо, за да върнеш откраднатата цигулка. Това я извади от равновесие. Хайде, да вървим.
Боже мой, любима моя.
– Адриа?
– Да?
– Къде си?
Адриа Ардевол погледна доктор Далмау и премигна. Впери поглед в картината на Модиляни, изпъстрена с жълто, която през цялото време, толкова време стоеше пред него.
– Моля? – каза малко объркан, като се питаше къде е в действителност.
– Получаваш ли абсанси500?
– Аз ли?
– Доста дълго беше... извън играта.
– Бях се замислил – каза, сякаш се извиняваше.
Доктор Далмау го гледаше сериозно и Адриа се усмихна и каза да, винаги съм имал абсанси. Всички ми казват, че съм разсеян учен. – Посочи го обвиняващо. – Ти също.
Доктор Далмау се полуусмихна и Адриа продължи по темата:
– Учен, не дотам. Но разсеян, с всеки ден все повече.
Заговорихме за децата на Далмау, неговата голяма тема, с две подтеми: малкия, Сержи, без проблем, но Алисия... А аз, с чувството, че съм прекарал месеци в кабинета на моя приятел. Когато вече си тръгвах, се сетих да извадя от чантата един екземпляр от „Люл, Вико и Бърлин“ и му написах посвещение. На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по анатомия II. С дълбока благодарност.
– На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по Анатомия II. С дълбока благодарност. Барселона, пролетта на 1988 г. – Погледна го доволен. – Благодаря ти, момче. Знаеш, че за мен това е нещо много ценно.
Знаех, че Далмау не чете книгите ми. Бяха безупречно наредени на горната лавица на библиотеката в кабинета му. Вляво от Модиляни. Но аз не му ги подарявах, за да ги чете.
– Благодаря, Адриа – каза, размахвайки книгата. И станахме.
– Не е спешно – добави, – но бих искал да ти направя задълбочено изследване.
– А, така ли? Ако знаех, нямаше да ти донеса книгата.
Двамата приятели се разделиха със смях. Не беше за вярване, но пуберката, дъщерята на Далмау, още висеше на телефона и казваше разбира се, че е пълен дивак, хиляди пъти съм ти го казвала, девойко!