Навън, на улицата, ме посрещна влажната вечер на Валкарка. Минаваха малко коли и, както обикновено, пръскаха минувачите най-безотговорно. Ако не бях способен да разкажа за моя ужас на приятелите си, нямаше да мога да се справя. Мина доста време, откакто ти умря, когато беше дошла, за да говориш с мен, и още не съм се примирил с това. Живея вкопчен в прогнилата спасителна дъска от едно корабокрушение; не мога да греба в никаква посока. Завися от всеки порив на вятъра и мисля за теб, мисля защо не можа всичко да се случи другояче, мисля за хилядите пропуснати възможности да те обичам по-нежно.
Тъкмо онзи вторник вечерта във Валкарка, под ситния дъждец, без чадър, разбрах, че аз целият съм едно преувеличение. Или още по-лошо: аз целият съм една грешка, като се започне с това, че съм се родил по погрешка в такова семейство. И знам, че не мога да прехвърля на боговете, нито на приятелите, нито на четивата си бремето на мислите и отговорността за моите постъпки. Но благодарение на Макс не само научих повече подробности за баща ми, научих и нещо, което ме поддържа жив: че си ме обичала до полуда. Mea culpa, Сара. Confiteor.
494 Старинен ръкопис, най-ранната форма на съвременната книга. – Б. р.
495 Червено вино, получено от испанския сорт грозде „Темпранильо“. – Б. пр.
496 На каталонски Vinyes verdes vora el mar – заглавието на едно от най-известните стихотворения на каталонския поет и драматург Жозеп Мария де Сагара (1894–1961). – Б. пр.
497 Пенливо вино, произвеждано предимно в областта Пенедèс, Каталония. – Б. пр.
498 Традиционна за Испания ракия от гроздови джибри. – Б. пр.
499 Червено вино от френската винена област Бордо. – Б. пр.
500 Краткотрайна загуба на съзнание, най-често при епилепсия. – Б. пр.
VII. ...usque ad calcem501
Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи...502
Маргьорит Юрсенар
501 До петите (лат.) – част от израза A capite usque ad calcem (От главата до петите), означаващ „от началото до края“. – Б. пр.
502 Цитатът е от романа „Мемоарите на Адриан“ на френската писателка Маргьорит Юрсенар; превод от френски Нели Захариева. – Б. пр.
58
Вече стават прекалено много мъртъвците в тази къща – доколкото разбра Адриа, това измърмори баща му. И се разхождаше из сътворения свят, без да вижда гръбчетата на книгите. А лекциите бяха загубили живеца си, защото единственото му желание беше да седи пред автопортрета на Сара в кабинета и да съзерцава твоята тайна, любима моя. Или в мълчание – пред картината на Уржел в столовата, сякаш искаше да бъде свидетел на невъзможното бягство на слънцето откъм Треспуй. И само от време на време поглеждаше неохотно снопчето листове, понякога вземаше някой лист, въздъхваше и написваше по няколко реда или препрочиташе скептично работата от предния ден или седмица и я намираше за болезнено незначителна. Въпросът е там, че не знаеше как да се справи с това. Защото дори апетита си беше загубил.
– Вижте, Адриа.
– Да?
– От два дни нищо не сте яли.
– Не се безпокойте, нямам апетит.
– Разбира се, че се безпокоя.
Катерина влезе в кабинета, хвана Адриа за ръката и взе да го дърпа.
– Ама какво правите? – повиши глас Адриа, изненадан.
– Ако ще и да ревете. Още сега ще дойдете с мен в кухнята.
– Е-е! Я ме оставете на мира! – Адриа Ардевол, възмутен.
– Не. Извинявайте, но няма. – По-възмутена и крещи по-високо от него: – Не сте ли се видели в огледалото?
– Хич не ми е притрябвало.
– Хайде, пред мен. – Груб и властен глас.
Той беше Хаим Епстейн, а Лола Чика беше хауптщурмфюрерът, който го отведе от двайсет и шеста барака, нарушавайки заповедта на щурмбанфюрер Барбер, защото някой беше измислил много забавна игра, лов на зайци. Хауптщурмфюрер Катарине го накара да влезе в кухнята и вместо половин дузина уплашени унгарки намери супа с ориз и фиде и филе на скара с разрязан на две домат. Хауптщурмфюрер Катарине го накара да седне на масичката и Хаим Ардевол почувства глад за пръв път от много дни насам и започна да се храни с наведена глава, сякаш се боеше да не му се скара хауптщурмфюрерката.
– Много е вкусна – за супата.
– Искате ли още?
– Да. Благодаря.
По време на вечерята Катарине, с очи, скрити от козирката, права, удряше заплашително с пръчката по конча на лъснатия ботуш и пазеше затворника да не избяха от кухнята. Дори успя да го накара да хапне едно кисело мляко за десерт. Когато свърши, затворникът каза благодаря, Лола Чика, стана и излезе от кухнята.