– Катерина.
– Катерина. Не трябваше ли вече да сте си вкъщи?
– Да. Но не искам, като дойда утре, да ви намеря в някой ъгъл изсъхнал като чироз.
– Преувеличавате.
– Никак даже. Като чироз, по-мъртъв и от Мъртво море.
Адриа се върна в кабинета, защото си мислеше, че проблемът е в изписаните листове, които не го удовлетворяваха. Прекалено много неща, за да ги влачи сам. И дните отминаваха. Месеците също, бавни, безкрайни. Докато един ден чух сухо плюене на земята и казах какво искаш, Карсън.
– Не виждаш ли, че не може повече така?
– Зависи как се чувстваш...
– Как се чувстваш?
– И аз не знам.
– Хау.
– Да, кажи.
– Ако ми позволите да се намеся.
– Хайде, казвай, Черни орльо.
– Вятърът в откритата прерия ще повлияе добре на болния ти дух.
– Да. Вече си мислех за пътуване, но не знам къде да отида, нито какво да правя.
– Достатъчно е да приемеш поканите от Оксфорд, Рен, Тюбинген и не знам още откъде.
– От Констанц.
– Точно така.
– Прави сте.
– Ловът ще бъде успешен, ако благородният воин смело се хвърли в нови ловни и бойни подвизи.
– Разбрах те, благодаря. Благодаря и на двама ви.
Послушах моите съветници и отидох да се развея из прериите на Европа в търсене на благородни подвизи. Тръпката да пише отново се появи – плахо, колебливо, може би благодарение на пътуванията и подкрепата на онези, които го питаха кога ще публикуваш нова книга, Ардевол.
Накрая – един куп листове, изписани от едната страна, които никак не го задоволяваха. Загубих напълно импулса за работа. Не знам къде е злото и не знам как да обясня моята обърканост на агностик. Липсва ми философски инструментариум, за да продължа нататък. Упорито търся мястото, където пребивава злото, и знам, че не е само в един човек. А в много хора? Злото плод ли е на извратена човешка воля? Или не, то произтича от Дявола, който го влага у подходящите според него хора, както смяташе, струва ми се, горкият Матиас Алпартс със сълзящите очи. Лошото е, че Дяволът не съществува. А къде е Бог? Строгият Бог на Авраам, необяснимият Бог на Иисус, Аллах жестокият и любящият... Да питат жертвите на което и да било извратено действие. Ако Бог съществуваше, неговото равнодушие пред последствията от злото би било възмутително. Какво казват по този въпрос теолозите? Колкото и поетично да се изразяват, в края на краищата се сблъскват всъщност със своята ограниченост: абсолютното зло, относителното зло, физическото зло, моралното зло, злото заради вина, злото от мъка... Боже мой. Би било смешно, ако злото не причиняваше болка. А природните бедствия, които също са зло? Те друг вид зло ли са? А болката, която предизвикват, друг вид болка ли е?
– Хау.
– Какво.
– Загубих нишката.
– И аз, Черни орльо – измърмори Адриа пред купа листове, изписани на ръка с неговия нечетлив, но стегнат почерк. Стана и се разходи из кабинета, за да поразмърда мозъка си. Знаеш ли какво се случваше с мен, Сара? Вместо да разсъждавам, виках. Вместо да мисля – плачех или се смеех, а така не може да се напише никаква студия. И тогава си казах седем, две, осем, нула, шест, пет.
Отворих сейфа на баща ми, не бях го отварял от години. Седем, две, осем, нула, шест, пет. Любопитно ми беше, защото не си спомнях какво съм прибрал там. Намерих два дебели плика с разни документи на татко и на майка, вероятно съвсем ненужни: фактури отпреди хиляда години, бележки за спешни действия, загубили значението си след петдесет години. И някакви акции и други ценни книжа, които отделих за управителя – да ги погледне, да прецени и да ме посъветва какво да правя с тях. И в една синя папка, сам и тъжен – ръкописа на арамейски, който баща ми ми беше написал преди много години. Посланието със закъснели последици. Ако сега баща ми можеше да научи, че в края на краищата съм се разделил с Виал, сигурно щеше да се развика и да ми зашлеви един хубав шамар. В същата папка имаше още един талисман, също самотен: писмото, което ми изпрати Исая Бърлин, благодарение на машинациите на Бернат. Благодаря, Бернат, приятелю, ако всичко е наред, пръв ще прочетеш тези страници и ще можеш да махнеш последното излияние.