– Ясно, мен ме интересува моят случай.
– Трябва да се направят изследвания. Сега имаме само симптоми.
– Наистина ли процесът е необратим?
– При днешното равнище на медицината, да.
– Мръсен номер.
– Така е.
Млъкнаха. Доктор Далмау погледна приятеля си, седнал от другата страна на бюрото в кабинета – не искаше да свие глава между раменете, мислеше трескаво и не искаше да втренчи поглед в жълтите петна на Модиляни.
– Аз все още работя. Чета с лекота.
– Ти самият признаваш, че имаш необясними бели петна. Че понякога изключваш. Че...
– Да, да, да... Но това се случва на всички стари хора.
– Шейсет и две годишен днес не значи стар. Имало е много признаци. И за много от тях не си си дал сметка.
– Да кажем, че това е третият път. – Мълчание. – Можеш ли да ми посочиш някаква дата?
– Не знам. Няма точна дата; това е процес, който ще се развива със своя скорост, а тя е различна при всеки болен. Ще следим състоянието ти. Но трябва да... – Млъкна.
– Какво трябва?
– Да се разпоредиш относно...
– Какво искаш да кажеш?
– Да оставиш нещата... в ред.
– Искаш да кажеш да направя завещание?
– Ами... Не знам как... Нямаш никого, нали?
– Не е така, имам приятели.
– Нямаш никого, Адриа. Трябва да оставиш всичко в ред.
– Колко е жестоко, братче.
– Така е. И ще трябва да наемеш някого, за да бъдеш сам колкото се може по-малко.
– Това ще стане когато му дойде времето.
– Добре. Но идвай на всеки петнайсет дни.
– Дадено – казах, подражавайки на Макс.
* * *
И точно тогава взех решението, което беше започнало да зрее през дъждовната вечер във Валкарка. Извадих онези триста листа, над които се съсипах от работа, опитвайки се да говоря за злото, макар вече да знаех, че то е неизразимо и загадъчно като вярванията, и на обратната, чиста страна, сякаш беше някакъв палимпсест, започнах да пиша писмото, което, струва ми се, вече привършвам, тъй като стигнах до hic et nunc503. Въпреки усилията на Льоренс, не съм използвал компютъра – той си стои послушно в единия край на писалището. Тези листове съдържат писаното хаотично, ден след ден, с много сълзи, смесени с малко мастило.
Всички тези месеци пишех трескаво, пред твоя портрет и двата пейзажа, които ми подари – личната ти представа за моята Аркадия и малката полукръгла абсида на „Сант Пере Бургалски“. Разглеждах ги като обсебен – познавам всички подробности, всеки щрих и всяка сянка. И всички истории, които са ми подсказали. Пишех неуморно пред този своеобразен олтар, съграден с твоите рисунки, сякаш участвах в надбягване между паметта и забравата, която ще бъде моята първа смърт. Пишех, без да мисля, изливах върху хартията всичко, което може да се разкаже, вярвайки, че някой запален по палеонтологията, да речем, Бернат, ако се съгласи, ще го разчете, за да го даде на не знам кого си. Може би това е моето завещание. Много объркано, но завещание.
503 Тук и сега (лат.). – Б. пр.
* * *
Започнах с тези думи: „Едва снощи, както вървях из мокрите улици на Валкарка, осъзнах, че да се родя в такова семейство, е било непростима грешка“. И щом го написах, разбрах, че трябва да започна от самото начало. В началото винаги е било Словото. Затова сега се върнах към началото и прочетох отново: „Едва снощи, както вървях из мокрите улици на Валкарка, осъзнах, че да се родя в такова семейство, е било непростима грешка“. Мина много време, откакто преживях това, и изтече доста време, откакто го написах. Сега е друго. Сега е утре.
* * *
След много постъпки пред нотариуси и адвокати и след като информира три-четири пъти братовчедите от Тона, които не знаеха как да му се отблагодарят за интереса и за всичко, което правеше за Адриа, Бернат отиде в Упсала, за да се срещне със споменатата в завещанието Лаура Байлина.
– Колко жалко, горкият Адриа.
– Наистина.
– Извинявай, но ще се разплача.
– Поплачи си.
– Не, не. Как се е разпоредил Адриа?
Докато духаше горещия си чай, Бернат я запозна с подробностите от завещанието, които се отнасяха до нея.
Картината на Уржел? От столовата?
– А, значи знаеш коя е?
– Да. Била съм у тях няколко пъти.