Колко неща си крил от нас, Адриа. Досега не съм го познавал истински. Колко неща крием един от друг приятелите, помисли си Бернат.
Лаура Байлина беше хубава, руса, нисичка, симпатична и каза, че иска да помисли дали да приеме, или не. Бернат й каза, че е подарък и няма измама.
– Данъци. Не знам дали ще мога да платя данъците за това, че получавам тази картина. Или както там се нарича при наследяване. Тук, в Швеция, ще трябва да поискам заем, да приема наследството, да платя данъците и да продам картината, за да погася заема.
Бернат Пленса остави Байлина с още димящия чай да обмисля решението си и се върна в Барселона навреме, за да поиска разрешение от администрацията да отсъства от две репетиции на оркестъра заради сериозни семейни дела, остана невъзмутим пред киселата физиономия на администратора и взе самолета за Брюксел, за втори път през последните два месеца.
Беше един старчески дом в Антверпен. На рецепцията се усмихна на дебелата жена, която едновременно говореше по телефона и работеше на компютъра, почака да свърши разговора и когато жената затвори телефона, той се усмихна още по-широко, попита английски или френски, рецепционистката отвърна английски и той попита за господин Матиас Алпартс. Жената го погледна с любопитство. По-скоро го наблюдаваше. Или той така се почувства: наблюдаван внимателно.
– Кого казахте, че търсите?
– Господин Матиас Алпартс.
Жената се замисли. После направи справка в компютъра. Известно време го гледаше. Два пъти вдигна телефона, за да прехвърля обаждания, и продължи да търси в компютъра. И накрая каза разбира се, Алпартс! Натисна още един клавиш, погледна екрана, а после Бернат.
– Господин Алпартс е починал през 1997 година.
– Виж ти... Аз...
Беше готов да си тръгне, но му хрумна една налудничава идея:
– Може ли да прегледам картона му?
– Вие не сте му роднина, нали?
– Не, госпожо.
– Може ли да знам на какво се дължи интересът ви към...
– Исках да купя от него една цигулка.
– Сега знам кой сте! – възкликна така, сякаш камък падна от плещите й.
– Аз?
– Втора цигулка от квартет „Антигона“.
За няколко секунди Бернат Пленса изживя бленуваната слава. Усмихна се поласкан.
– Каква памет! – каза колкото да каже нещо.
– Много добра физиономистка съм – отговори тя. – Пък и толкова висок човек... Стеснително: – Но не си спомням името ви.
– Бернат Пленса.
– Бернат Пленса. –Ръкува се с него. – Лилиана Мур. Слушах ви в Гент преди два месеца. Менделсон, Шуберт, Шостакович.
– Виж ти... Аз...
– Обичам да сядам на първия ред, съвсем близо до музикантите.
– Вие музикантка ли сте?
– Не. Просто съм меломан. Защо искате информация за господин Алпартс?
– Заради цигулката... – Колебае се няколко секунди. – Исках да видя само една негова снимка. – Усмихна се: – Моля ви... Лилиана.
Госпожица Мур помисли няколко секунди и в чест на квартет „Антигона“ обърна монитора така, че Бернат да може да вижда. Вместо слаб мъж със сълзящи очи, гъсти бели коси и големи уши, онова магнетично присъствие, с което се сблъска за трийсет безмълвни секунди в кабинета на Адриа, когато отиде да му занесе компютъра, на плоския екран пред него се виждаше тъжен, но дебел и плешив човек, с кръгли очи с цвят на черен кехлибар, не си спомняше като на коя от дъщерите му. Мамка им, гадни копелета.
Рецепционистката обърна екрана в първоначалното му положение и Бернат започна да се поти от притеснение. За всеки случай повтори знаете ли, исках да ми продаде цигулката си.
– Господин Алпартс никога не е имал цигулка.
– Колко години е живял тук?
– Пет или шест. – Погледна компютъра и се поправи: – Седем.
– Сигурна ли сте, че човекът на снимката е Матиас Алпартс?
– Разбира се. Работя тук вече от двайсет години. – Със задоволство: – Помня всички лица. Виж, имената са друго нещо.
– Имаше ли някой роднина, който...
– Господин Алпартс беше сам.
– Не, искам да кажа някой далечен роднина, който...
– Съвсем сам. Убили са семейството му през войната. Били са евреи. Оцелял е само той.
– Нито един роднина.
– Все разказваше трагичната си история, горкият. Мисля, че накрая полудя. Все разказваше, разяждан от...