– От вина.
– Да. Непрекъснато. На всички. Беше се превърнала в смисъла на живота му. Живееше, за да разказва, че е имал две дъщери...
– Три.
– Три? Значи, три дъщери, които се казвали така, така и така и които...
– Амеличе с коси като черен кехлибар, Тру с коси като горско дърво и Жулиет, малката, руса като слънце.
– Ама вие познавахте ли го? – С широко отворени очи, изумена.
– Съвсем бегло. Много хора ли знаят тази история?
– Много от обитателите на дома. Тези, които още са живи, разбира се. Говорим за преди доста години.
– Разбира се.
– Много добре го имитираше Боб.
– Кой е той?
– Живееше в една стая с Алпартс.
– Жив ли е?
– И още как. Видели сме се в чудо с него. Понижи глас, напълно покорена от втората цигулка на квартет „Антигона“, висок като върлина. – Организира тайни игри на домино за обитателите на дома.
– Ще може ли...
– Да. Нарушавам всички правила...
– В името на музиката.
– Точно така! В името на музиката.
* * *
В чакалнята имаше пет списания на нидерландски и едно на френски. И една евтина репродукция на картина на Вермеер: една жена, застанала на прозореца, гледаше изненадана Бернат, сякаш той се готвеше да влезе в стаята, изобразена на картината.
Човекът дойде след пет минути. Слаб, със сълзящи очи и гъста бяла коса. По изражението му разбра, че не го е познал.
– Английски или френски? – усмихна се Бернат.
– Английски.
– Добър ден.
Пред Бернат стоеше мъжът, който онзи следобед убеди Адриа... Казвах ти, Адриа, си помисли. Веднага са рабрали, че лесно ще се хванеш на въдицата. Вместо направо да го удуши, отново се усмихна и попита чували ли сте за една цигулка сториони, която се казва Виал?
Мъжът, който още не беше успял да седне, се запъти към вратата. Бернат не му позволи да излезе, застана между него и вратата, препречвайки я с цялото си тяло.
– Вие му откраднахте цигулката.
– Може ли да знам кой сте вие?
– Полиция.
Извади картата на музикант от Симфоничния оркестър на Барселона и Каталония и добави:
– Интерпол.
– Боже мой – каза човекът. И седна съкрушен. И добави не го направих за пари.
– Колко ви дадоха?
– Петдесет хиляди франка.
– Хич не е зле.
– Не го направих за пари. И бяха белгийски франкове.
– А защо го направихте?
– Матиас Алпартс ми ходеше по нервите през всичките пет години, докато живяхме в една стая. Всеки ден говореше за проклетите си дъщерички и за настиналата тъща. Всеки ден ми говореше и гледаше през прозореца, без дори да ме вижда. Всеки божи ден. И накрая се разболя. Точно тогава дойдоха онези хора.
– Кои бяха?
– Не знам. От Барселона. Единият слаб, а другият млад. И ми казаха научихме, че го имитираш много добре.
– Аз съм актьор. Пенсиониран, но актьор. Освен това свиря на акордеон и на саксофон. И малко на пиано.
– Я да видим наистина ли го имитираш толкова добре.
Заведоха го на ресторант, поканиха го да обядва и да опита едно бяло и едно червено вино. А той ги погледна учудено и ги попита защо не говорите със самия Алпартс?
– Много е зле. Няма да издържи дълго.
– Какво облекчение, най-после да престанат да ти говорят за настиналата тъща.
– Не ви ли е мъчно за горкия човек?
– Матиас казва, че вече от шейсет години иска да умре. Как искате да ми е мъчно, когато най-после умре?
– Хайде, Боб, покажи на какво си способен.
И Боб Мортелманс започна да говори: защото представи си, че обядваш с твоята Берта, настиналата тъща и трите слънчица на нашия дом, Амеличе, голямата, която този ден навършва седем годинки; Тру, средната, с коси с цвят на махагон, и Жулиет, малката, руса като слънце. И изневиделица, разбиват входната врата и нахлува тълпа войници, крещят raus, raus, а Амеличе пита какво значи raus, татко?, а аз не можах да попреча и не направих нищо, за да ги защитя.
– Отлично. Достатъчно.
– Ей, ей! Мога да кажа още неща, които...
– Казах достатъчно. Искаш ли да спечелиш много мангизи?
Казах да и ме качиха в един самолет, а в Барселона го репетирахме два пъти, с варианти, но все си беше истинската история на досадния Матиас.