– Постарайте се да го направите.
– Много ми е мъчно за него. Нямам вашето самообладание. – Взе менюто и направи знак на сервитьора: – Между другото, благодаря ви за времето, което отделяте, и грижите, които полагате за него.
– Смятам, че това е приятелски дълг.
Тито Карбонел му обясни като познавач всички подробности от менюто, поръчаха и изядоха първото ястие почти без да разговарят. И когато в чиниите вече нямаше нищо, настъпи малко неловко мълчание. Накрая Тито се реши да го наруши:
– Вие какво точно искахте?
– Да говорим за Виал.
– Виал? Цигулката на zio Адриано?
– Да. Преди няколко месеца ходих в Антверпен, посетих господин Боб Мортелманс.
Тито посрещна тези думи с весел смях:
– Мислех си, че никога няма да отворите дума за това. – каза. – Какво искате да научите от мен?
Почакаха да им поднесат второто ястие; и понеже Бернат мълчеше, Тито, гледайки го в очите, каза:
– Да, да, идеята беше моя; да, блестяща идея. Тъй като познавам zio Адриано, бях сигурен, че с помощта на господин Мортелманс ще стане много по-лесно. – Посочи го с ножа. – И не сбърках!
Бернат се хранеше мълчаливо и го гледаше, без да каже нищо. Тито Карбонел продължи:
– Да, да, господин Беренгер продаде цигулката сториони на този, който плати най-много, да, забогатяхме. Харесва ли ви тази треска? Нали е най-хубавото ястие, което някога сте яли? Да, наистина е жалко да се държи затворена една толкова хубава цитулка. Знаете ли кой я купи?
– Кой? – Съвсем ясно пролича, че въпросът излезе като вик от душата му.
– Джошуа Мак. – Тито почака някаква реакция от страна на Бернат, който правеше титанични усилия да се овладее. – Виждате ли? Накрая пак отиде в ръцете на евреин. – Смеейки се: – Въздадохме справедливост, нали?
Бернат брои до десет, за да не направи някаква глупост. За да му мине малко гневът, каза отвращавате ме. Тито Карбонел остана невъзмутим.
– Все ми е тая какво ще прави с нея Мак. Признавам, че в тази операция съм търсил само печалбата.
– Но аз сега ще ви предам на полицията – каза Бернат, гледайки го с всичкия гняв в очите си. – И не си мислете, че можете да ме подкупите.
Тито Карбонел дъвчеше, зает с яденето; избърса устните си със салфетката, отпи глътчица вино и се усмихна.
– Аз да ви подкупвам? Вас? – Присви устни възмутен. – Не смятам да давам и пукната пара за вашето мълчание.
– Нямаше и да приема. Правя го в памет на моя приятел.
– По-добре не говорете големи приказки, господин Пленса.
– Неприятно ли ви е, че имам принципи?
– Не, разбира се. Много е красиво. Но трябва да знаете, че аз знам каквото трябва да знам.
Бернат го погледна в очите. Тито Карбонел отново се усмихна и каза и аз не съм стоял със скръстени ръце.
– Нищо не разбрах.
– Вече близо месец вашият издател работи върху новата ви книга.
– Боя се, че това не е ваша работа.
– И още как! Там даже ме има и мен. Под друго име и като второстепенен герой, но ме има.
– Откъде знаете, че...
Тито Карбонел се приближи така, че да застане лице в лице с Бернат, и каза това роман ли е, или автобиография? Ако го е написал zio Адриано, е автобиография; ако сте го написали вие, е роман. Научих, че поправките, които сте направили, са минимални... Жалко, че сте сменили всички имена... Трудно ще се разбере кой кой е. Единственото име, което сте запазили, е името на Адриа. Любопитно. Но тъй като сте имали нахалството да си присвоите целия текст, трябва да заключим, че това е роман. – Цъкна с език, сякаш беше разтревожен. И така, излиза, че всички сме просто измислица. Дори аз! – Опипа тялото си, клатейки глава. – Какво да ви кажа? Бесен съм...
Сложи салфетката на масата, неочаквано стана сериозен:
– Така че не ми говорете за принципи.
Бернат Пленса остана с парче треска в устата, която неочаквано беше пресъхнала. Чу как Тито каза аз взех половината от печалбата от продажбата на цигулката. А вие сте взели цялата книга. Целия живот на zio Адриано.
Тито Карбонел се облегна на стола, като наблюдаваше внимателно Бернат. Продължи:
– Знам, че книгата, която уж вие сте написали, ще излезе след два месеца. Сега вие решавате дали да свикаме пресконференция, или да не се занимаваме с това.