Този разказ е за теб, за да бъдеш жива някъде, макар и само в моето писание. Не е за мен – аз няма да изкарам до утрешния ден. Чувствам се като Аниций Манлий Торкват Северин Боеций512, роден в Рим около четиристотин седемдесет и пета година, получил много почести в живота си, посветен на изучаването на гръцката философия; защитих докторат през хиляда деветстотин шейсет и шеста година в Тюбингенския университет, а след това бях преподавател в Барселонския университет, на четвърт час пеша от къщи. Публикувах различни книги, плод на моите размишления на глас по време на лекции. Заемах политически длъжности и именно те ме доведоха от славата до нещастието; хвърлен в затвор в Агер Калвентианус в Павия, когато още не се казваше Павия, очаквам решението на съдиите, макар да знам, че то ще бъде смъртна присъда. Затова спирам времето, като пиша De consolatione philosophiae513, докато чакам края, пишейки за теб тези спомени, които няма как да се нарекат по друг начин. Моята смърт ще бъде бавна, за разлика от смъртта на Боеций. Моят император убиец не се казва Теодорих, а Алцхаймер Велики.
Заради моята вина, заради моята вина, заради моята най-голяма вина – така ме учеха в училище, мен, който дори не съм кръстен, струва ми се. И го гарнираха с една невероятна история за първородния грях. Виновен съм за всичко; ако трябва, виновен съм за всички земетресения, пожари и наводнения в историята. Не знам къде е Бог. Нито моят, нито твоят, нито Богът на семейство Епстейн. Чувството на самота ми причинява остра болка, скъпа, любима моя.
Няма спасение за грешника. Най-многото, което може да получи, е прошка от жертвата. Но често даже и с прошка не може да се живее. Мюс избра да поправя злото, без да чака прошка от никого, дори от Бога. Чувствам се виновен за много неща, но се опитах да продължавам да живея. Confiteor. Пиша много трудно, уморен съм, объркан съм, защото вече започват да се появяват тревожни пропуски в паметта ми. Според това, което разбрах от лекаря, когато тези листове бъдат отпечатани, любима моя, аз ще бъда във вегетативно състояние, неспособен да помоля никого, не от любов, а поне от състрадание, да ми помогне да сложа край на живота си.
Бернат погледна приятеля си, а той му отвърна с мълчалив поглед. За момент се уплаши, защото му се стори, че това е погледът на Гертруд. Все пак продължи да чете написах всичко това в отчаян опит да те задържа. Слязох в ада на паметта и боговете ми позволиха да те освободя при едно условие, невъзможно за изпълнение. Сега разбирам жената на Лот514, която в лош час също се обърна. Кълна се, че се обърнах, за да гледам да не се спънеш на неравното стъпало на стълбището. Неумолимите богове на Хадес515 те върнаха в ада на смъртта. Не успях да те възкреся, любима Еуридика.
– Евридика.
– Какво?
– Не, нищо, извинете.
Бернат помълча няколко минути. Студена пот. Уплаха.
– Ти разбираш ли ме?
– А?
– Знаеш ли какво е това, което ти чета?
– Не.
– Наистина ли?
– Момчеее!
– Един момент – реши се Бернат. – Веднага се връщам. – Без капка ирония: – Ти не мърдай оттук. И не викай Уилсон, веднага се връщам.
– Уилсон!
От уплаха сърцето му всеки момент щеше да изскочи през устата; Бернат влетя, без да поиска разрешение, в кабинета на лекаря и сепна доктор Валш с думите поправи ми една неправилно произнесена дума.
Докторът вдигна глава от документа, който четеше. Забави се няколко секунди, докато осмисли информацията, сякаш се беше заразил от мудността на болните.
– Рефлекторна реакция. – Погледна своите книжа, а после Бернат. – Господин Ардевол не може да си спомни нищо. Сега вече не може. Това е случайност. За всеобщо съжаление.