– Но каза Евридика, когато аз казах Еуридика.
– Случайност. Уверявам ви, че е случайност.
Бернат се върна при приятеля си, в ъгъла с глициниите, и му каза извини ме, Адриа, много съм разтревожен, защото...
Адриа го погледна малко изкосо.
– Това добро ли е, или лошо? – попита малко уплашен.
Бернат си помисли горкият ми приятел, цял живот мисли и разсъждава, а сега може само да зададе един въпрос относно морала. Добро ли е, или лошо. Сякаш животът се свежда до едно: да вършим или да не вършим зло. Може би има право. Не знам.
Постояха още известно време мълчаливо, накрая Бернат, високо и ясно, продължи да чете сега вече стигнах до края. Изкарах няколко месеца в напрегнато писане, преглед на живота ми; време е да свършвам, но вече нямам сили да подредя написаното според установените правила. Докторът ми обясни, че светлината ще гасне постепенно, не могат да предскажат с каква скорост, защото всеки случай е различен. Решихме, докато аз съм аз, онази, как беше... ами тя да бъде на пълен работен ден, защото казват, че трябва да ме наглеждат. И скоро ще трябва да наемем още двама души, за цялото денонощие... Виждаш ли за какво харча парите от продажбата на магазина? Реших, докато имам мъничко разсъдък, да не се разделям с книгите си. Когато го загубя напълно, боя се, че нищо няма да ме интересува. Понеже теб те няма, за да се грижиш за мен, понеже Лола Чика побърза да си тръгне преди много години... налага се аз самият да подготвя всичко. В санаториума в Колсерола, близо до обичната ми Барселона, ще се погрижат за моето тяло, когато аз вече ще съм отишъл в един свят, за който не знам дали е свят на тъмнината. Уверяват ме, че четенето няма да ми липсва. Каква ирония на съдбата – аз, който цял живот съм се стремил да постъпвам съзнателно, цял живот съм носил голямата си вина, както и вината на цялото човечеството, накрая ще си отида, без да знам, че си отивам. Сбогом, Адриа. Казвам си го сега за всеки случай. Поглеждам наоколо, кабинета, където съм прекарал толкова часове. „Нека още за миг погледаме заедно познатите брегове и всичко, което безсъмнено не ще видим никога вече... Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи...“516, казва император Адриан преди смъртта си. Малка душа. Душа нежна и блуждаеща, Сара, другарка на моето тяло; ти отиде първа в бледите, заледени и голи места.517 Колко е долно. Взимам телефона и преставам да пиша. Набирам номера на мобилния телефон на моя приятел: от месеци не сме се виждали, аз, затворен тук, ти пиша.
– Здравей! Адриа съм. Как си? О, извинявай, спеше ли вече? Не. Колко е часът? Какво? Четири часа призори... Уф, прощавай!... Ама че работа... виж, искам да те помоля за една услуга и да ти обясня едно-две неща. Да. Да. Не, ако можеш да дойдеш утре, искам да кажа, днес. Ами да, по-добре да дойдеш ти, да. Когато ти е удобно, разбира се. Няма да мърдам никъде. Да, да. Благодаря.
Току-що разказах hic et nunc за това, което преживявам. Трябваше да напиша това, последното, в сегашно време, нещо, което много ме измъчва. Вече съм почти в края на моя текст. А навън розовите пръсти на зората оцветяват все още тъмното небе. Ръцете ми са премръзнали от студ. Прибирам изписаните листове, мастилницата и приборите за писане и поглеждам през прозореца. Какъв студ, каква самота! Братята от Жери ще се качат по пътеката, която ще съзра, когато зората надделее. Гледам Светото ковчеже и си мисля, че няма нищо по-тъжно от това да обявиш за отмрял един манастир, който никога не е преставал да възхвалява Бога. Не мога да не се чувствам виновен за това нещастие, любима. Да, знам. Всички ще умрем. Но ти, благодарение на великодушието на моя приятел, който е имал търпението да дружи с мен в продължение на толкова години, ти ще продължаваш да живееш в тези редове всеки път, когато някой чете тези листове. И един ден, така ми казват, моето тяло също ще деградира. Прости ми, но и аз като Орфей не можах да отида по-нататък. Възкресението е отредено само за боговете. Confiteor, скъпа моя. Leshana Haba’ah B’Ierushalayim.518 Сега е утре.
Дългото писмо, което ти пиша, стигна до своя край. Je n’ai fait celle-ci plus longue que parce que je n’ai pas eu le loisir de la faire plus courte.519 След толкова напрегнати дни дойде време за почивка. Настъпва есента. Ранна утрин, край на равносметката. Сега е утре завинаги. Включих телевизора и се появи синоптикът със сънено лице, за да ме увери, че в близките часове ще има рязко спадане на температурите и превалявания на отделни места. Напомни ми за Шимборска520, която казваше, че макар слънцето да грее в по-голямата част от страната, на тези, които ще продължат да живеят, чадърът още ще им бъде много полезен. На мен, без съмнение, изобщо няма да ми трябва.