508 Абстрактна затворена двумерна повърхнина, която има само една страна; описана е за първи път през 1882 г. от немския математик Феликс Клайн. – Б. пр.
509 Джовани Батиста Черути (1756–1817) – италиански лютиер, представител на Кремонската школа. – Б. р.
510 Джовани Франческо Пресенда (1777–1854) – основател на Торинската лютиерска школа, ученик на Сториони. – Б. пр.
511 Якоб Щайнер (ок. 1617–1683) – австрийски лютиер. – Б. пр.
512 Римски философ и държавник (ок. 480–524). – Б. пр.
513 „Утешението на философията“ (лат.) – главното философско съчинение на Боеций. – Б. пр.
514 Когато Лот и близките му бягат от Содом, жена му поглежда назад въпреки Божията повеля и се превръща в стълб от сол (Битие, 19:26). – Б. пр.
515 Според гръцката митология – бог на подземното царство. Така се нарича и самото царство на мъртвите. – Б. пр.
516 Последните изречения от „Мемоарите на Адриан“; превод Нели Захариева. – Б. р.
517 Леко изменен цитат от същия роман. – Б. р.
518 Догодина в Йерусалим (иврит) – с това пожелание евреите се поздравяват на Песах (Пасха), празника в памет на избавлението от египетското робство. – Б. пр.
519 Написах това [писмо] по-дълго само защото нямах време да го напиша по-кратко (фр.) – фразата е от „Писма до един провинциал“ на френския мислител Блез Паскал. – Б. пр.
520 Вислава Шимборска (1923–2012) – полска поетеса, есеистка и преводачка. Става дума за стихотворението „Утре – без нас“. – Б. пр.
59
В съседната на cinquantaquattro стая неуверени детски гласчета изпяха fum, fum, fum521, а после се чуха старателни ръкопляскания и женски глас:
– Честита Коледа, татко. – Мълчание. – Деца, кажете честита Коледа на дядо.
И тогава се чу тичане. Някой, може би Джонатан, излезе уплашен от cinquantaquattro.
– Уилсон!
– Да.
– Къде е господин Ардевол?
– Къде може да е? В cinquantaquattro.
– Казвам ти, че там го няма.
– За бога! Къде искаш да е?
Уилсон отвори вратата на стаята със свито сърце и каза съкровище, гълъбче. Но нямаше нито съкровище, нито гълъбче. Нито в леглото, нито на стола, нито до стената, която ме сърби. Уилсон, Джонатан, Олга, Рамос, Майте, доктор Валш, доктор Роуре, петнайсет минути по-късно доктор Далмау и Бернат Пленса и персоналът на дома, който не беше зает в момента, преобръщаха всичко с главата надолу, претърсвайки терасите, тоалетните на всички стаи и тоалетните на персонала, кабинетите, всички стаи, всички шкафове във всички стаи, боже, боже, боже, как е възможно, нали горкият човек едвам ходи? Ónde estás?522 Даже се обадиха на Катерина Фаргес да я питат дали случайно има представа къде може да е. После разшириха обсега на търсенето в околностите на дома, когато случаят вече беше предаден на полицията, търсиха го из парка „Колсерола“, зад някое дърво, до някоя чешма, загубен в гъстата гора близо до глиганите или, не дай си боже, на дъното на някое езеро, опазил ни Господ. А Бернат си мислеше teño medo dunha cousa que vive e que non se ve. Teño medo á desgracia traidora que ven, e que nunca se sabe ónde ven.523 Adria, ónde estás. Защото Бернат единствен можеше да знае истината.
В този ден, след погребението на отеца приор, трябваше да напуснат окончателно манастира и да го оставят обезлюден, на разположение на горските мишки, които въпреки присъствието на монасите владееха от векове святото място като господари без бенедиктинско расо. Като прилепите, които живееха на малката контрабсида „Сант Микел“, над гроба на графа и графинята. Но само след няколко дни там ще започнат да се разполагат и планинските животинки и те няма да могат да направят нищо.
– Брате Адриа.
– Да.
– Не изглеждате добре.
Огледа се. Бяха сами в църквата. Входната врата беше отворена. Малко преди това, вечерта, хората от Ескало бяха погребали приорът. Разгледа разтворените си длани – жест, който веднага прецени като прекалено театрален. Погледна към брат Жулиа и тихо го попита какво правя тук?
– Каквото правя и аз. Готвим се да затворим манастира.
– Не, не... Аз живея... Аз не живея тук.
– Не ви разбирам.
– Какво? Как?
– Седнете, брате Адриа. За съжаление, не бързаме. – Хвана го за ръката и го накара да седне на една пейка. – Седнете – повтори, макар че Адриа вече беше седнал.
Навън розовите пръсти на зората оцветяваха все още тъмното небе и птичките чирикаха оживено. Даже един петел от Ескало се присъедини отдалеч към празника.
– Гълъбче, Адриа! Как можа да се скриеш толкова добре? – Тихо: – Ами ако са го отвлекли?