– Не говори глупости.
– Сега какво ще правим?
Брат Жулиа погледна учуден другия монах. Помълча, разтревожен. Адриа пак попита и каза а?
– Ами... трябва да приготвим Светото ковчеже, да затворим манастира, да приберем ключа и да се помолим Бог да ни прости. – След цяла вечност: – И да чакаме да дойдат братята от „Санта Мария де Жери“. – Погледна го учудено: – Защо ме питате?
– Бягайте.
– Какво казахте?
– Да бягате.
– Аз?
– Вие. Идват да ви убият.
– Брате Адриа...
– Къде съм?
– Ще ви донеса малко вода.
Брат Жулиа изчезна през вратата, която водеше към малкия вътрешен двор. Навън – птичките и смъртта; вътре – смъртта и угасналата свещ. Брат Адриа остана вглъбен в благочестива молитва, докато светлината завладя Земята и тя отново стана плоска, със загадъчни краища, до които никога няма да може да стигне.
– Проверете всички приятели на този господин. И като казвам всички, значи всички!
– Да, господине.
– И не смятайте операцията по издирването за приключила. Разширете обхвата из целия хълм. Чак до Тибидабо. Увеселителните съоръжения също.
– Този господин беше с ограничена подвижност.
– Няма значение, претърсете целия хълм.
– Да, господине.
Тогава разтърси глава, сякаш се събуди от дълбок сън, стана и отиде в килията да вземе Светото ковчеже и ключа с който трийсет години беше заключвал манастирската порта след вечерня. Трийсет години като брат вратар в „Бургал“. Обиколи всички празни килии, трапезарията и кухнята. Влезе и в църквата и в мъничката капитулна зала. Почувства се единственият виновник за отмирането на манастира „Сант Пере Бургалски“. Със свободната ръка се удари в гърдите и каза confiteor, Dominus. Confiteor: mea culpa. Първо Рождество без всенощна служба и без утринна молитва.
Взе кутийката с елховите и кленовите семена, подаръка, поднесен в отчаяние от една нещастна жена, която така искаше прошка за това, че е загубила надежда в Бога с отвратителния акт на самоубийство. Погледна за миг кутийката, спомняйки си горката, нещастната Кривогледа; прошепна кратка молитва за душата й, ако изобщо е възможно да се спаси душата на отчаялия се, и прибра кутийката в дълбокия джоб на расото. Взе Светото ковчеже и ключа и излезе в тесния коридор. Не можа да се сдържи и се разходи за последен път из манастира, съвсем сам. Стъпките му отекваха в коридора с килиите, капитулната зала, двора... Приключи обиколката, като хвърли един поглед на мъничката трапезария. Една от пейките беше допряна плътно до стената и къртеше мръсната мазилка. Машинално отдръпна пейката. Една непокорна сълза капна от очите му. Изтри я с ръка и излезе навън. Затвори манастирската порта, превъртя два пъти ключа и щракането отекна в душата му. Прибра ключа в Светото ковчеже и седна да чака новодошлите, които се качваха, уморени, въпреки че бяха прекарали нощта в Соле. Боже мой, какво правя тук, ако...
Бернат си помисли не е възможно, но не виждам никакво друго обяснение. Прости ми, Адриа. Моя е вината, знам, но не мога да се откажа от книгата. Confiteor. Mea culpa.
Преди сянката на предметите да стане една педя, брат Адриа стана, изтръска расото си и направи няколко крачки надолу по пътечката, стиснал Светото ковчеже. Качваха се трима монаси. Обърна се със сълзи в сърцето, за да каже сбогом на манастира, и заслиза по пътеката, за да спести на братята последното нанагорнище. Много спомени умираха с този жест. Къде съм? Сбогом, гледки. Сбогом, долове, сбогом, ромолене на студена вода. Сбогом, братя от манастира и векове песнопения и молитви.
– Мир вам, братя, в деня на Рождеството Господне.
– Да бъде и с вас мирът Божи.
Трима непознати. Най-високият отметна назад качулката си. Благородно чело.
– Кой е покойникът?
– Жозеп де Сант Бартомеу, отецът приор.
– Слава на Бога. Значи вие сте Адриа Ардевол.
– Ами, аз... – Наведе глава: – Да.
– Мъртъв сте.
– Отдавна съм мъртъв.
– Не, сега ще умрете.
Кинжалът блесна на бледата светлина, преди да прониже душата му. Пламъкът на свещта му угасна и той не видя и не изживя нищо повече. Нищо повече. Дори не можа да каже къде съм, защото вече не беше никъде.
Матадепера, 2003–2011 г.
На 27 януари 2011 година, деня, в който се навършват 66 години от освобождението на концентрационния лагер „Аушвиц“, обявих за окончателно незавършен този роман.
През годините, докато романът растеше като част от живота ми, съм се обръщал за мнение и помощ към много хора. Толкова много сте и от толкова години вече ви досаждам, че се страхувам да не пропусна някое име.