Понякога Трульолс ставаше такъв инат. Но, общо взето, не беше лоша. А понякога даже я харесвах.
И Бернàт мислеше така. Когато изучавах „Сборника с упражнения за бързина“, още не познавах Бернат. Но що се отнася до Трульолс, бяхме на едно и също мнение. Сигурно беше велика учителка, макар и, доколкото знам, да не е влязла в историята. Струва ми се, че трябва да въведа ред в мислите си, защото като че ли всичко съм объркал. Да, ще има неща, които сигурно знаеш, особено когато заговоря за теб. Но има късчета от душата ми, които ми се струва, че не познаваш, защото е невъзможно да се опознае напълно човек, колкото и да се стремим към това.
Въпреки че беше по-впечатляващ, магазинът не ми харесваше толкова, колкото кабинетът вкъщи. Може би защото, когато отивах там, което рядко се случваше, винаги се чувствах под наблюдение. Магазинът имаше едно предимство – можех да гледам Сесилия, красавицата, в която бях лудо влюбен. Тя беше дама със светли като млечния път коси, винаги с прекрасна прическа и плътни огненочервени устни. Все беше заета с каталози, ценоразписи, надписваше етикети и обслужваше малкото клиенти с усмивка, която показваше съвършените й зъби.
– Имате ли музикални инструменти?
Мъжът даже не си свали шапката. Стоеше прав пред Сесилия и се оглеждаше: лампи, свещници, столове от черешово дърво с изящни инкрустации, столове confident от началото на ХІХ век, вази от всички размери и епохи... Мен не ме и погледна.
– Нямаме кой знае какво, но ако желаете, последвайте ме.
Малкото инструменти, които се предлагаха в магазина, бяха две цигулки и една виола. Не звучаха съвсем добре, но струните им бяха от животински черва и по чудо не се бяха скъсали. Имаше и една издута туба, две превъзходни флигорни и един тромпет, на който общинският глашатай в долината свиреше отчаяно, за да предупреди населението от съседните долини, че гората на Паневеджо гори и че жителите на Пардак9 молят за помощ Сирор, Сан Мартино и даже Велшнофен, където наскоро бяха препатили от същото, и Моена и Сорага10, където може би вече долавяха тревожната миризма на това бедствие през Божията 1690 година, когато земята беше кръгла за почти всички и когато, ако непознатите болести, безбожните диваци, морските и земните зверове, ледът, бурята и поройните дъждове не им попречеха, корабите, потеглили на запад, се връщаха от изток с отслабнали и изпосталели моряци с угаснал поглед и с кошмари, които не напускаха сънищата им. През лятото на Божията 1690 година всички жители на Пардак, Моена, Сирор, Сан Мартино, всички освен болните на легло, тичаха да видят със замъглени очи бедствието, което съсипваше живота им, на някои повече, на други по-малко. Страховитият пожар, който наблюдаваха безпомощно, беше погълнал цели гори от благородно дърво. Когато пожарът беше погасен с помощта на пратени свише дъждове, Джакиам, четвъртият син на Муреда от Пардак, най-оправният, обходи най-старателно цялата опустошена гора, за да търси незасегнати от пламъците кътчета и годни стволове. По средата на склона надолу към Мечи овраг клекна да се изходи до овъглена млада елхичка. Но това, което видя, уби желанието му да се облекчава: смолисти борови подпалки, увити в парцали, които миришеха на камфор или на някакво друго странно вещество. Много внимателно разви парцалите, недогорели в адския пожар, съсипал бъдещето му. Откритието го смая: парцалът, с който бяха увити подпалките, мръснозелен, обточен с още по-мръсна жълта ивица, беше парче от елека, който носеше Булканий Броча, дебелия от Моена. Когато намери още две съвсем изгорели парчета плат, разбра, че чудовището Булканий беше изпълнил заплахата си да разори семейство Муреда и покрай тях цялото село Пардак.
– Булканий!
– На разговарям с кучета.
– Булканий!
Мрачният тон на гласа го накара да се обърне неохотно. Булканий от Моена имаше голям корем и ако беше поживял още няколко години и го бе хранил охолно, щеше да му дойде много добре да си обляга на него ръцете.
– Какво, по дяволите, искаш?
– Къде ти е елекът?
– На теб какво ти влиза в работата?
– Защо не си го носиш? Покажи ми го.
– Разкарай се! Какво си мислиш, че като сте загазили, сега ние от Моена трябва да правим каквото вие кажете? А? – Посочи го с омраза в очите. – Не смятам да ти го показвам. Хайде, заминавай, че ми скриваш слънцето.
Джакиам, четвъртият син на семейство Муреда, с овладяна ярост извади от калъфа ножа за белене на дънери, който винаги носеше на пояса си, и го заби в корема на Булканий Броча, дебелия от Моена, сякаш беше кленов дънер, който трябва да изглади. Булканий зяпна и отвори очи като портокали, изненадан не толкова от болката, колкото от това, че едно лайно от Пардак се осмелява да го докосне. Когато Джакиам Муреда изтегли ножа, чу се отвратително бълбукане и шурна кръв, а Булканий пльосна на стола и сякаш започна да се източва през раната.