Иван Вазов
Изпросила
Когато Пенчо Знаховски влезе у тях си, жена му, която шъташе нещо на двора, обърна си към него доброто и хубаво лице и го погледна безпокойно. Но като съгледа, че неговото не беше сега тъй угрижено, както тая заран, когато остави къщата, тя разбра, че има да чуе нещо ободрително, и попита:
— Има сполука?
— Петруно, ела в къщи! — каза й Пенчо.
И двамата влязоха в стаята.
Пенчо изкряска на децата, които вилнееха там, жалки създания, с бледни и безкръвни лица, сякаш застарели от ранни тегла, лишения и поразии, и каза на жена си тържествено:
— Петруно! Аз мислих: само ти можеш да помогнеш!
Петруна го изгледа зачудена.
— Как да помогна аз?
— Иди при господина Чардашевски.
— Аз да ида при Чардашевски?
— Да, иди ти да го помолиш за службата. Видях, че всичко друго е вятър. Големците обещават и забравят. Високо дърво сянка не лови. Ние сами най-добре ще си помогнем.
Петруна, неприготвена да чуе такова предложение, се смая, пребледня.
Не, тя не може да иде при господин Чардашевски — как ще иде? И неприлично, и грозно. Не! Невъзможно.
Пенчо се разсърди.
— Не се опирай и не го опявай без патрахил! — каза й той нетърпеливо. — Няма да те изяде никой! Гол фудул не ставай! Сиромаси сме, от глад мрем, седем гърла зеят да ги нахраня — отде да взема, ако пак остана и без тая служба? Тая служба е животът ни, хлябът ни; без нея — смърт.
— Ами как аз да ида? Как ме пращаш ти? Нали ти се врекоха влиятелни хора да работят? — питаше или по-добре стенеше смутената Петруна.
— Казах ти: вятър. Ненадейте се на князи и сини человечески… Иди ти самичка при Чардашевски… Така правят и други хора, и по-високи от нас.
— Ами защо Чардашевски мене па ще послуша — Жена е друго. Жена, когато моли за нещо, с друго ухо я слушат… Това е естествено. Пък за тебе — господин Чардашевски те познава. Аз как не се догадих барем веднаж да му направим визита заедно? То беше една вежливост! Чардашевски те познава и уважава.
— Отде? У Койчева ни видя веднаж само, преди две години!… Оттогава е забравил.
— У Койчева, да, когато го сварихме и Койчев те представи… — Той те уважава… Ти помниш тогава колко учтиво приказва с тебе. Ти му направи впечатление… със свободното си разговаряне… Той даже оня ден, като му разправях домашното си положение, попита ме: „Какво прави госпожата?“ — Благодаря! Той те знае…
Петруна се изчерви и свали надолу очите.
— Съветвам те, иди!
— Но аз не зная как да му се моля! — бореше се Петруна.
— Моли се, както знаеш… Заплачи пред него. Ти имаш четири деца, които искат да ядат. Зарад тях ти ще знаеш какво да кажеш и какво да направиш. Майка си. Падни на колене, плачи, целуни му, ако трябва, и краката, но службата грабни! Тая служба е животът ни, чуваш?
— Ох, чакай ме да се окопитя! Да се размисля!
— Няма размисляне, облечи се!
— Как, сега?
— Още таз минута, времето не търпи отлагане. Ако не вземем службата още днес, утре ще бъде късно, па и неудобно: той ще бъде тогава в канцеларията си.
— Ами няма ли там да ида?
— Не, у тях.
— У тях?
— Какво има? На този час той е у тях си. Само у дома му можеш подробно да му разправиш хала ни, да му приплачеш, да го смилиш. Женската дума по има значение. Една сълза от жена струва повече от сто красноречия мъжки и сто важни препоръки… А тебе Чардашевски те познава и уважава: не може да ти откаже на тебе… Иди! От тебе зависи всичко, ти си последната надежда, която ни остава, последното средство за спасение, сламката, за която се хващам, за да не ида в бездната… Ако и ти, жена ми, не щеш да ми помогнеш, тогава ща си завия света нанякъде, да не се чуя, не видя… Да не гледам барем как мрат децата от глад.
Петрунините очи се насълзиха.
— Защо плачеш?
— Пусто тегло наше! Боже! — изпъшка тя горестно. — Жених се уж свят да видя и аз… И деца още. Защо ни бяха. А сега ме пък праща при Чардашевски!
Пенчо пламна. Жена му пръв път говореше така… Тия думи бяха един тежък укор, който устрели зле неговото самолюбие, и така вече разранено от постоянни унижения и несполуки особено на последно време… А това Петрунино натякване го накара да кипне и да излезе извън себе си. Той загълча, завика, закара се. Не, тя му донесе нещастия, откак я взе! Да не бе се женил, той сега би си накривил феса, но тя го улови в мрежата си, народи му деца, тури му букаи на шията и ръцете… и сега още се надига, не приема да се моли! — князовска дъщеря! Тя, фудулът, не помни, че му дойде от майка си с една дрипава рокля само!… Да не би се улучил той глупав, слугиня щеше да бъде някъде!…
Колкото повече викаше, повече се разяряваше. Всяка гневна дума докарваше друга, по-гневна, укорът — укор, оскърблението — оскърбление. В негодуванието си той хвана да гледа на жена си не само като на виновница на неговото нещастие в живота, но и като душманка, като зложелателка. Тя му отнемаше едничката сполука. Тя можеше и не щеше. Колебанието й го ожесточаваше, упорството й го възмущаваше. Той не искаше да погледне в душата й, да разбере деликатното чувство, което пораждаше тая нерешителност. Не, той не можеше да разбере това. За да можеше, трябваше да я люби, нея, Петруна, към която равнодушието отдавна бе заместило всяка привързаност и уважение. Да, ревнивостта оставяше, това чувство преживява любовта; но той сега нямаше време да се занимава с него, той го задушваше в гърдите си като една непотребна тревога; той не искаше да мисли, той примижаваше пред всичко, само едно видеше: службата!