Выбрать главу

Службата!

Животът!

Възкресението!

— Ще ида! — каза Петруна с нервно треперене по устните и мина в другата стая.

* * *

Додето Петруна се обличаше пред малкото огледало — тя си туряше премяната, — главата й бръмчеше от рояци мисли, шумливи и бесни; тя нетърпеливо втъкаше карфиците в черната си, богата, изящно навита на тила коса, за да закрепи малката си евтина кафява шапка с черни изкуствени теменужки и две крилца на върха. Идеха й на ума разни истории и разговори, що бе слушала от приятелки и които имаха жива свръзка с постъпки като нейната, вършени от други жени. За Чардашевски бе чувала, че е развратник. Тя се боеше от него, но сега реши да иде. Да, ще иде, и за услуга — услуга… ако потрябва! Всичко!… Като си обуваше с мъка новите ботинки, тя си припомняше сума още слухове, на които дотогава не бе давала внимание! Тя даже си науми думите на Кандиловица — устатата Кандиловица — „морето много гемии преброждат, но дири не остават…“ Тя каза това с лукава усмивка за Койчовица… А Койчови живеят сега охолно: мъжът е подначалник, жена му си носи от ново по-ново. Добруват… После мислите й минаха на Пенча. Как й се стори той сега противен! Тя го жалеше досега, сега — ох, сега страшно е разярена на него. Такова тегло се е търпяло! Все оскудии, немотия, грижи и горчивини, и все навъсено лице, и все неспособен да намери работа. А сега такива червиви думи!… О, как е тя сега разярена на него! Тя скъса две копчета на ботинките си, като ги закопчаваше, уби си ухото, като си туряше с разтреперани ръце обиците с фалшивия маргар, тя усети, че се клати като пияна… Да тя ще отиде при Чардашевски, това се не тегли, тя ще стори всичко!… Този е крив! „Ако ти е драга, не я пущай през прага!“ — избъбла със зъбите си тя. Като хвърли последен поглед на огледалото си, тя се видя съвсем изменена: руменият цвят беше заместен от бледавост. Тя се хареса.

* * *

Пенчо Знаховски чака с голямо нетърпение завръщането на жена си. Той развълнувано ходеше из стаята, умът му бягаше към дома на Чардашевски. Разпаленото му въображение рисуваше пред него картината, от която не можеше да откъсне очите си. Той виждаше Петруна как влизаше у Чардашевски. Чардашевски й подава приветливо ръка и я кани да седне. Той я слуша с благосклонност и внимание. Той я гледа със съчувствие на лицето. Петруна му описва покъртително тежкото им положение, нейната кротка хубост утроява силата на думите й. Тя е красноречива… Тя обещава вечна признателност за това благодеяние… Чардашевски не може да откаже. Той е умилен от сълзите й — защото Петруна се разплаква — и й обещава тържествено просената служба за мъжа й… Между тия успокоителни сцени стрелваха се мигновено други представления, от които пропъпляше жарава под кожата му, но веднага се отдалечаваха и мъждееха и Знаховски гневно замахваше, като да отпъди някоя додсадлива муха… И той на всяка минута поглеждаше към вратата. О, той по лицето й щеше да познае щастлива ли вест носи, или лоша… Нетърпението му растеше всяка минута по-силно. Петруна се бавеше. Това бавене, от една страна, го раздражаваше, от друга — успокояваше, то е добър знак. То даваше пища на надеждата, то отдалечаваше страшния миг… Ако жена му дойде с думите: „Пенчо! Сполука!“ — той не знаеше дали няма да полудее. И той поглеждаше вратата с трепетно лице, с огнени очи.

Тя се отвори.

Влезе Петруна.

Пенчу се преметна сърцето — от добро предчувствие. Петруна излезе бледна, връщаше се румена и по-разцъфтяла, без усмивка, строга.

Пенчо изхвръкна навън и я посрещна на двора. Преди да успее да я попита, тя му каза късо:

— Назначиха те!

— Петрунке! — извика той възхитен и се хвърли въз нея с разтворени ръце да я прегърне.

Тя препречи ръката си и го оттласна назад, като го изгледа презрително.

И се заключи в стаята си…