Той в тъмнината започна да настройва приемника. Рон не разбираше защо го прави. Предавателя бе на другата страна на платото, което пъкаше от най-свирепите и опасни обитатели на Лорен II. Всеки опит да се отиде там бе равносилен на успешен опит за самоубийство.
Чуха се шумовете от смущенията. После се появи сигналът: три точки, три тирета… И така без край. Хейджънс изключи приемника.
— Защо не отговорихте на техния сигнал преуди да тръгнем — попита Рон. — Така щяхме малко да ги ободрим.
— Не се съмнявам, че нямат приемник. Те не чакат отговор в продължение на много месеци. И ако живеят в тунели, то не могат непрекъснато да слушат. Навярно те, понякога правят опит да излязат, когато искат да си доставят някаква храна. Не мисля, че имат достатъчно време да се занимават с разни сложни схеми и релета.
Рон го изслуша мълчаливо и после каза:
— Ние трябва да намерим храна за мечките. Найджъл е престанал да суче и сега е гладен.
— Да — съгласи се Хейджънс, — трябва да опитаме. Може и да греша, но ми се стори, че сфиксовете стават по-малко от вчера. Когато излезем вън от границите на обикновените им маршрути, ще се опитаме да потърсим нещо от вида на „нощните скитници“. Страхувам се обаче, че те са унищожили всичко по пътя си.
За щастие оказа се, че не е съвсем прав. През нощта го събуди ръмженето на мечките. В мрака се раздаваха звуци на пошляпвания. Лек порив на вятъра като нежно перце премина през лицето му. Той затърси фенера закачен на колана му. Наоколо бе само беловата димна завеса, която изведнъж се стопи. Нещо черно се метна настрани. После се видяха звездите и нощната пустота. Няколко големи летящи бели същества се спуснаха към него. Ситка Пит изрева с пълно гърло и към него се присъедини баса на Фаро Нел, която изведнъж подскочи нагоре и хвана нещо. Светлината изчезна преди Хейджънс да разбере, какво е станало. Той си позволи да каже само:
— Рон, не стреляй!
И те се заслушаха. В мрака се чу пращенето на работещи яко челюсти. После стана тихо.
— Виж! — прошепна Хейджънс.
Рон отново запали фенера си. Някакво същество със странна форма, бледо като човешката кожа, леко поклащайки се, започна да се приблишава към него. Следваха го други. Четири, пет, десет. Огромна мъхеста лапа се появи в осветения кръг и отмъкна от него летящото „привидение“. Последва втора огромна лапа. Хейджънс вдигна фенера. Трите огромни Кодиака изправени на задните си крака, гледаха странните нощни гости, които препереха и не можеха да преодолеят притеглянето на светещата лампа. Те се въртяха с необикновена бързина и не бе възможно да се разгледат. Бяха долетели тези най-отвратителни нощни същества, които приличаха на оскубани маймуни.
Мечките не ръмжаха. Те спокойно и с удивителна ловкост хващаха „маймунките“ и ги отправяха в устата си. В краката на всяка мечка се бе образувало вече малко хълмче остатъци. Изведнъж всичко изчезна. Хейджънс изгаси фенера. Мечките доволно преживяха в мрака.
— Тези същества са месоядни кръвопийци — спокойно каза Хейджънс, — изсмукват кръвта на жертвата си, като вампири които се изхитряват да не я събудят и когато тя умре, цялото това братство се нахвърля на трупа й. Но мечките имат гъста козина и се събуждат от най-малкия допир. Освен това са всеядни и нападат всичко, без сфиксовете. Те дойдоха да се нахранят. Но обратно няма как да си тръгнат. Сами се оказаха лакомо ястие за нашите мечки.
Рон извика. Включи малкия си фенер и видя, че ръката му е цялата в кръв. Хейджънс почисти раничката и го превърза. И едва сега Рон забеляза, че Найджъл нещо дъвче. Когато запалиха ярката светлина, мечето привършваше с гълтателните движения. То очевидно бе хванало и изяло „вампира“, който бе смукал кръвта на човека. За щастие, раничката се оказа дребна. На сутринта те отново поеха по стръмния склон. Рон не можеше да се успокои и няколко пъти произнесе:
— Роботите не биха се справили с „вампирите“.
— Така е, но би могло да се конструират специални роботи, които да ги следят. Тогава сам би трябвало да ядеш тези кръвопийци. Аз предпочитам да се осланям на мечките — отвърна Хейджънс.
Той вървеше начело. Тук не бе нужно да се спазва строя, необходим за пътешествието през гората. Зверовете лесно се изкачваха по възвишенията, тъй като дебелите възглавници на стъпалата им помагаха да се задържат по хлъзгавите скали. Но хората с труд влачеха краката си. Два пъти Хейджънс се спираше и оглеждаше с бинокъла местността в подножието на планината. Високият връх, стърчащ като връх на ракета, забележимо се бе приближил. По пладне го видяха над хоризонта на петнадесет мили от мястото на последното лагеруване. Друго не направиха.