— Какво значат тия тайнствени думи? — се запитал той. — Защо жабата да си остане завинаги жаба, а тинята да се превърне в лотосов цвят? Очевидно хората мислят, че жабата не е способна да се стреми към нещо по-високо, а тинята, като се всмуче от лотосовото стъбло, се издига нагоре и става на цвят. Но защо пък и жабата да не търси нещо по-добро? Това е възможно, струва ми се, само че трябва да се почне още от младини. Наистина, и аз не съм си губил времето напразно; много неща научих, макар че почнах да се просвещавам чак на зряла възраст. Но за децата ми би било по-лесно, ако почнеха още отсега да се учат. Пословицата казва: „И лъвът праща своето лъвче в долината.“ Ще пратя най-големия си син Гики-Таро да пътува. Ще му поръчам да отиде в Киото — оня голям град, за който всички говорят, че бил огнище на науката. С право казват хората: „Възпитанието е по-важно от благородното потекло.“ В Киото синът ми ще се научи да се държи в общество, както приляга на особа от нашия род. „Изумрудът и кристалът блясват чак когато ги излъскат“, гласи мъдрото изречение, изказано от не помня кой философ.
След тоя дълъг размисъл Кайеру обявил на семейството си своето решение. Че като почнали едни плачове и викове! Майката и сестрите заридали безутешно при мисълта, че ще се разделят с галения първенец. Само по-малките братя завиждали на Гики-Таро и им се искало да тръгнат с него. Но бащата не давал.
— Вие ще пътувате, когато порастете — им казал той.
Що се отнася до самия пътешественик, нему било тежко. Никак не му се искало да заминава. На драго сърце би си останал вкъщи, ако го питаха, ала заповедта на баща му била строга и той не смеел да откаже.
След като всичко било готово за път, бащата изпроводил сина си до кръстопътя, дето му дал всички потребни упътвания и бащински съвети. Сбогували се. Кайеру се върнал в езерото, а Гики-Таро се запътил към Киото.
И тъй се случило, че двамата пътешественици, като тръгнали от домовете си в едно и също време, се срещнали на половината път между Киото и Осака, на бърдото при Гаши-Мото, отдето се открива много хубава гледка: виждат се и двата града.
Двата жабока се поздравили, както е японският обичай: паднали на колене, опрели се на китките си, навели си главите доземи и се изгледали изпитателно един другиго със своите големи ококорени очи. Сетне всеки си казал името, па се спрели и заговорили за времето, за хубавата гледка, за прашния път и за мъчнотиите на пътуването.
От дума на дума те се разбъбрали доста и решили да си отпочинат заедно на бърдото. Седнали под сянката на голям лист от подбел, извадили от кошниците хранителните си припаси, сварили чай и почнали да закусват. При това, както го изисква изтънченото възпитание, всеки хвалел ястията на другия, казвал, че пръв път яде такива вкусни неща, и се извинявал за скромността и лошото приготовление на своите припаси.
Когато пили чай и пушели лула, те още повече се сближавали. Разказали си един другиму за своите семейства, както и за целта на пътуването.
— Да си призная — забелязал почтеният Кавадзу, — аз не обичам кой знае колко пътуванията. Право да си кажа, пътувам за пръв път и това не ми се вижда много приятно. Свикнал съм, скъпи приятелю, на домашни удобства. Няма ли ги, не ми е добре. Никак не ми е добре, да ти кажа. Изглежда, че съм вече стар за такива работи: за пътуване се искат по-млади нозе. Дори като седя тук, идва ми на ум да се откажа от всякакво по-нататъшно пътуване и да разгледам Осака от това бърдо. Струва ми се, че и в града да отида, не ще видя нещо повече.
— Имате право — рекъл Гики-Таро, — имате право. Пълно право имате. И мене ми твърде омръзна това пътешествие: защо да лъжа? Доста ще бъде — и аз да разгледам оттук Киото.
Така и сторили. И двата жабока се изправили на задните си крака. Почтеният Кавадзу от Киото се обърнал гърбом към Киото, а младият Гики-Таро от Осака — гърбом към Осака. И двамата се загледали с ококорени очи надалеко. Но тъй като жабите нямат шии и очите им са разположени не отпред на главата, а на задната страна, като се изправили, пътешествениците могли да видят само това, което е зад тях, отдето били дошли.
Накрая Кавадзу, гледайки пред себе си Киото и река Йодо с нейните притоци, които той вземал за Осака с морето, казал учудено:
— И това било вашето прехвалено море! То не е по-голямо от нашето блато. Чудно как хората преувеличават! Наистина и аз почвам да мисля, че изобщо не съществува никакво море. Права беше моята жена, като настояваше да не тръгвам на път.
Гики-Таро по същата причина, като гледал само Осака, а я мислел за столицата, също така изказал своето разочарование: