— Ето ме, царю честити, както ме искаше! Ни гола, ни облечена, ни боса, ни обута, ни с кола, ни без кола, ни с пълни ръце, ни с празни.
— Добре — казал царят и ги въвел в една хубава стая.
Там им казал, че ще се ожени за момата и ще я направи царица, но при условие никому да не помага със своя ум. Тя се съгласила и царската сватба станала.
По едно време дошли при царя двама селяни да се съдят за бивол. И единият казвал, че биволът е негов, и другият твърдял същото.
— Ето — казал им царят, — на двора има един голям камък. Който от вас може да одере този камък и ми донесе кожата, ще вземе бивола.
Единият селянин погледал камъка, погледал, па се отдръпнал. А другият взел чук и длето, па почнал да чука. Чукал ден, чукал два — съсипал се, потънал в пот. Царицата го гледала и го съжалила. Повикала го тайно и му казала: „Иди при царя, та му кажи, че си одрал половината, но за да одереш и другата — трябва ти въже от пясък, за да го вържеш, че много мърда. Ако той те попита: «От пясък въже става ли?» — ти да му отговориш: «А камък дере ли се?» Само недей казва кой те е научил на този ум.“
Селянинът направил така и спечелил бивола, но когато царят го заплашил, че ще му отреже главата, ако не каже кой го е научил на този ум, той изповядал, че царицата го е научила. Царят се ядосал на царицата. Повикал я и сърдито й казал: „От утре вече не си царица, върви, където щеш!“
Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира — дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас. На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ — и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“
— От днеска аз не съм вече царица! — отговорила жената. — Нали ти така заповяда вчера?
— Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!
— Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!
— Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.
Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.
— Скоро — казала — занесете го в спалнята на царя!
Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.
Нала и Дамаянти
Индийска приказка
Живееше в Индия цар, на име Нала. Син на силния Виразен — владетел на нишадското царство, Нала бе мъдър и такъв хубавец, че в цял свят нямаше друг цар като него и едва ли би могло да има. Смирен почитател на мъдрите учители, проникнат с тайния смисъл на старите книги, чужд на нечисти помисли, загадка за момите, страх за враговете, надежда на другарите си, изкусен и смел пълководец, чуден стрелец, а най-много прочут с изкуството да язди коне — такъв бе Нала. Но той имаше една голяма страст: обичаше да играе на зарове.
В това време над широката видарбинска земя владееше Бима, добродушен цар; той дълго време нямаше деца и пред боговете даде голямо обещание, за да го наградят с родителско щастие; тогава те му подариха трима синове и една дъщеря. Дамас, Дантас и Даманас бяха имената на тримата братя, а сестра им се казваше Дамаянти.
Децата бяха пъргави и смели. Като звезда на хубостта сияеше Дамаянти. Бърза мълва разгласи по земята нейната прелест. В бащиния си дом, обкръжена от пъстрия венец на много дружки, Дамаянти блестеше между тях като роза сред разкошни зелени листа, светеше като светкавица между облаци. Никъде подобна хубост не се бе виждала. Но не по-малко хубав бе Нала. Всеки час Дамаянти чуваше за великия цар на нишадската земя и всеки час Нала чуваше за звездата на хубостта. Скоро между тях поникна цветето на обичта.
Един път Нала, мъчен от безименна сърдечна болка, се разхождаше замислен в царската градина; внезапно той видя във въздуха лебеди; с разпуснати златопери крила, те хвърчеха на ято и с шум се спуснаха в градината. С бързата си ръка Нала хвана един от тях за златното крило. Но лебедът му каза с човешки глас: „Пусни ме, царю, и аз за отплата ще кажа на Дамаянти такива думи, че да мисли само за Нала.“ Като чу това, Нала бързо пусна златния лебед. Цялото ято хвръкна право към Видарба и там се спусна в царската градина, дето се разхождаше Дамаянти.