Щом се изгуби Нала, Дамаянти се събуди. Тя го потърси, като се озърна на всички страни. Но като не намери никъде любимия си другар, страх прониза душата й; изведнъж тя извика с отчаян глас:
— Нала! — Но отговор не чу. — Царю мой — извика повторно тя, — нима можа да ме оставиш в такава пустиня? Аз ще умра от страх; върни се, Нала! Как можа да нарушиш думата си и да ме оставиш, докато безгрижно спя? Как можа да оставиш жена си, половината на своя живот? О, не, ти само ме плашиш: стига, мой друже! Но ако ти наистина си ме напуснал, ако не се върнеш вече и не ми подадеш за утеха ръката си, аз не себе си ще оплаквам: аз ще скърбя за тебе, мили, какво ще бъде с тебе, оставен от всички на света, скръбен, уморен, гладен, жаден? Какво ще стане с тебе, когато не ще ме видиш, когато ще ме викаш и не ще те чуя?
Тъй ридаеше Дамаянти в скръбта си. Тя ту плачеше, ту падаше на земята с тежки ридания, ту се задавяше и пълнеше гората със стенания. Най-после уморена извика:
— Който и да бъде този враг, чиято завист и злоба причини такова зло на моя цар, нека той изпита двойно зло; нека изкусителят, който увлече чистата душа на моя цар, почувства всичките мои мъки в нечистата си душа…
След това с бавни крачки тръгна напосоки из гората, пълна със зли люде и чудовища. Тя повтаряше, като слушаше гласа на тъжната гургулица: „Мили, обични, де си?“ Сълзи като град капеха по бузите й, а гърдите й се късаха от въздишки.
Изведнъж от едно високо дърво се хвърли със страшен съсък голяма змия, която — гладна и свита на кълбо в клоните — дебнеше плячката си. Стегната в яките обръчи на чудовището, в часа на своята гибел, Дамаянти мислеше само за Нала:
„Де си, друже! Де си — да ми помогнеш, че загивам? Тежко ще ти бъде, когато се върнеш, че си ме оставил беззащитна в гората. Кой ще те утешава и насърчава, о, мой царю, в горещата пустиня? Мене вече не ще ме има.“
Но жалният плач на Дамаянти стигна до ушите на един ловец, който се скиташе наблизо в гората. Той се притече на помощ на клетницата и умъртви змията с копие. Дамаянти бе спасена. Като освободи нежното й тяло от убийствените обръчи, той учуден попита:
— Откъде си, хубавице? Коя си ти? Девойко с живи очи на антилопа, как си изпаднала в тази пустиня и в такава опасност?
С тъжна усмивка Дамаянти му разказа простодушно всичко. Като я гледаше пред себе си така полуоблечена, със строен стан, с цветящи уста, с разкошно покривало от черни копринени коси, със светъл блясък на черните очи, осенени от прекрасната тънка дъга на веждите — той се усети обладан от любов и я поиска за жена. Но нейните очи пламнаха гневно като небесна светкавица и тя извика:
— Ако волята на безсмъртните е такава, че да ме владее само даденият ми от тях мъж, махни се оттук!
Когато ловецът си отиде, Дамаянти тръгна отново и колкото по-далеч отиваше, гората ставаше все по-тъмна. Дърветата сплитаха клоните си, лъвовете ревяха, а ужасното пращене на сухи клони под краката на тигри, биволи, рисове, мечки се слушаше отдалеч. Навсякъде лежаха паднали, изгнили дървета; между техните дънери растяха диви треви, в които гъмжеха змии.
По такъв път вървеше Дамаянти, без да знае накъде отива. Тя пристъпяше с мъка и нареждаше:
— Де си, могъщи прекрасни нишадецо? Къде си отишъл, мой владетелю, като ме остави в това пусто място без защита? О, защо наруши думата си? Какъв грях съм сторила? Или не съм ти вече жена? Обади ми, де се веселиш сега, след като ме остави в безутешна скръб? О, Нала, отзови се на твоята Дамаянти: извикай я в тази пустиня, дето я заплашва горският владетел — кървавият и гладен тигър. Няма ли да отговориш на тази, която скърби, плаче и очаква; която е отхвърлена, слаба, покрита с прах, ден и нощ без прибежище и лишена от дрехи? Де си ти? Ах, няма ли кому да кажа: „Не си ли виждал Нала?“
Ето, тича горският господар, острозъбият тигър. Аз без страх ще отида при него и ще му кажа: „Благородни тигре, аз съм Дамаянти, жена на светлия Нала, сама, в тъга, в страх, скитница подир него: де е той? Ако знаеш за него нещо, царю на зверовете, кажи ми; ако ли не, по-скоро ме разкъсай, за да изцериш от мъка душата ми.“ Но царят на зверовете, като чу моите молби и плачове, замина покрай реката, дето се влива в морето, и избяга, без да отговори. Аз виждам там връх, който се докосва до небето, обвит с разкошен венец от дървета и благовонни храсти, с най-пъстри цветя; той блести като слънце, излян от твърди скали, вековен баща на реките и потоците, непристъпна кула, страж на пустинята. Аз ще отида при него и ще му кажа: „О, покровителю на девствените гори, със сълзи ти се моля — кажи, не си ли виждал Нала? Аз съм Дамаянти, дъщеря на благодушния цар Бима. Ти, господарю на горите, който виждаш всичко от височините, кажи: не си ли виждал Нала? Де е моят прекрасен, по-мил от живота ми спътник? О! Кога ще чуя пак от неговите уста милата дума: «Дамаянти!»“