Кимнах.
— И още една причина да се върнем у дома.
Взирахме се в повърхността на планетата. Благодарение на няколкото обиколки пасивните ни сензори бяха успели да сглобят пъзела на релефа, да определят кое е суша и кое — вода. Планетата беше огромна, скалиста и суха. Океани имаше, но те бяха малки и разположени надълбоко в нещо като дупки. Приличаха на кални локви, засъхнали по краищата. Сигурно и Земята би изглеждала така, ако нещо достатъчно голямо я е ударило няколко пъти, за да се издигнат по-високи планини и да се оформят по-дълбоки проломи. После, ако изпариш половината океани и излееш останалото в кратерите… сигурно би изглеждала като това място.
— Привлекателно, а? — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.
— Може би на повърхността е зелено и идилично — каза капитан Сарин. — Оттук е трудно да се прецени само с карта на релефа.
— Оптимистка, значи? — подкачих я аз. — Да се надяваме, че си права. Скоро ще разберем.
Още три часа прекарахме в орбита. Голямото оръдие на последния крайцер стреляше от време на време. Все по-рядко и все на едно и също място по орбиталния ни път.
— Обстрелват онова място там, в основата на тривърхата планина — казах аз.
— Сигурно има голяма военна база — каза Робинсън. — Едно от моретата е много близо до планината. Нека проверя нещо.
Положи две ръце върху екрана и се зае да разгледа изображението от различни страни и при различно увеличение. Отвори скала до него и подсвирна.
— Виж ти, надморската височина на най-високия връх е над петнайсет мили. Към двайсет и пет километра.
Бях впечатлен.
— Това е повече от най-високия връх в Слънчевата система, Олимп на Марс.
— Дано не се наложи да го изкачваме — каза майор Робинсън.
Обърнах глава към него.
— Спускаме ли се вече?
Робинсън кимна и върна екрана в нормален режим. И с просто око се виждаше, че сме по-близо до повърхността. Спускахме си и щяхме да кацнем.
43.
Звучаха аларми. Наредих всички пехотинци да се подготвят за наземна атака, а офицерите в командния център да бъдат отново обезопасени с „коланите“ на черните ръце. Стотици пехотинци се качваха в реещи се танкове близо до големите врати на трюма. Те щяха да са първата ни вълна и да се втурнат навън веднага щом вратите се отворят. Нямахме представа какво ни чака долу. Надявахме се макросите да ни осигурят безопасна зона за кацане, но с тях никога не се знаеше. Планът беше танковете, подкрепяни от пехотата, да разчистят района. След това щяхме да разтоварим тухлите.
Погледнах замислено към комуникационната конзола. Не бях говорил с макросите, откакто бях поставил активните сензори и бях изпържил едно от опитните им зайчета. Решил бях да кротувам за известно време. Но сега беше важно да получа конкретна информация за целта на мисията ни.
— Команден модул — казах на глас, — отвори канал към макроското командване.
Отговорът се забави повече от обичайното. Сигурно макросите бяха заети с кацането. Или пък предишният им командир бе станал жертва на някоя от мините и сега ме прехвърляха към заместника му.
— Каналът отворен — каза най-после командният модул.
— Преведи и предай следното. Аз съм Кайл Ригс, командир на пехотата на Звездната армада. Трябва да знам какви са целите на нашата мисия.
— Входящо съобщение: „Унищожение на местните биологични единици, които оказват съпротива“.
Въздъхнах. Наистина ли очакваха да избием всички буболечки на планетата?
— Дайте ни координатите на най-важния за тях район.
Получихме в отговор поредица числа. Махнах на капитан Сарин и безполезния ни навигатор. Те бързо откриха мястото върху екрана. Като видях какво сочат координатите, настръхнах.
— Трябва да стигнем до върха на онази двайсет и пет километрова планина? — попитах почти невярващо.
— Не, сър — каза навигаторът, като шареше с пръсти по екрана. Перспективата се промени и вече показваше склоновете странично. — Координатите сочат местоположение под голямата планина, приблизително на морското равнище. Няколко мили навътре в скалата.
— Супер — казах, докато обмислях новата ситуация. Трябваше да изровим врага. И тогава разбрах защо макросите са ни довели тук. Техните големи машини не можеха да се движат в тесни тунели. А врагът вероятно бе достатъчно силен да отблъсне по-малките им роботи работници. — Ясно — добавих след кратка пауза. — Не могат да влязат в тунелите. Което означава, че е време да пратим пехотинците.
Усещах, че всички ме гледат. Не им обърнах внимание.