— Команден модул, изпрати следното. Ако достигнем зададеното място и унищожим напълно съпротивата, това ще сложи ли край на мисията ни тук, на тази планета?
Този път отговорът дойде бързо.
— Входящо съобщение: „Съобщете, когато достигнете целта“.
Затворих канала към макроското командване. Скоро усетих притеглянето на гравитация. Навлезли бяхме в атмосферата.
— Ще действаме под земята. Хората да бъдат снабдени с необходимото. От поддръжката да подготвят кодове за допълнително осветление, алпинистка екипировка и прочее. Имаме тази опция в менюто.
Майор Робинсън вече работеше по екрана.
— Подземната кампания не беше в челото на списъка ни, но би трябвало да се справим.
— Не е била дори сред първите пет възможности? Знаем, че макросите поискаха конкретно нас за тази мисия. От доста време знаем как изглеждат враговете. Издължени буболечки. Никой ли не се сети за тунели?
Обходих с поглед офицерите си. Всички вдигаха рамене и ръчкаха екраните си. Усетих рев да напира в дробовете ми, но се овладях. Напомних си, че сме пълни новаци, и се хванах за тази мисъл. Да, разполагахме с най-високите технологии, които човечеството беше превръщало във военна сила. Но нямахме никакъв опит. Това беше първата ни инвазия на чужд свят. Теорията се срещаше с реалността и грешките бяха неизбежни.
— Спокойно — казах аз, след като преглътнах тирадата, която напираше да се излее. — Ще се справим. Ще се учим в движение. А сега да видим с какво разполагаме. Започнете с лошите новини. Искам нова оценка на ефективността ни отряд по отряд и план как да я подобрим.
Спряха да се цупят и се хванаха на работа. Разработили бяхме планове за действие при различни условия. Сега, когато най-после бяхме стигнали целта си, деветдесет и пет процента от тези планове ставаха безполезни. Утешавах се с мисълта, че поне не са налага да водим сражения под вода.
Отделих няколко минути да огледам планината, приближих образа и плъзнах камерата по терена.
— Виждаш ли онези следи от попадения? — обърнах се към Робинсън и посочих на екрана.
— Изглеждат скорошни — каза той. — Много са. От бомбардировката на макросите, изглежда. Сигурно затова не ни обстрелват. Макросите са унищожили ракетните и артилерийските им установки.
Кимнах.
— Сигурно си прав. А сега да чуем лошите новини. Можем ли да направим нещо, за да сме по-ефективни под земята?
— Не виждам как ще използваме танковете — каза Робинсън. — Те са предназначени за открити пространства, а тунелите сигурно са доста тесни, или поне прекалено тесни за големите роботи на макросите. Иначе нямаше да доведат нас тук.
— Логическото им мислене със сигурност е по-добро от нашето — казах в неуспешен опит да прикрия горчивината си. Защо не бяхме сложили подземната кампания по-високо в списъка си? Тази вероятност изглеждаше толкова очевидна от сегашната ми гледна точка.
— Е, да. За танковете… Те са конструирани за далекобойна стрелба и бързо придвижване над открит терен. Оръжейните им кули са монтирани високо и сигурно ще стържат по тавана на тунелите, ако изобщо успеят да влязат. С други думи, за да бъдат ефективни под земята, ще трябва изцяло да променим конструкцията им.
— Добре — казах аз. — А войската?
— Разполагаме с добра екипировка. Произведохме достатъчно леки брони и реактори, за да намалим тежестта, която ще носи всеки пехотинец. Би трябвало да се справим сравнително добре, въпреки високата гравитация. В момента работим по още подобрения.
— Добре. А мобилната ни база?
— Тя е сериозен проблем — отговори Робинсън. — Тухлите със сигурност не биха се побрали в тунелите, а няма как да променим в значителна степен конструкцията им. Това означава, че базата ни ще остане на открито. Продоволствените ни линии, осигуряващи хора, машини, муниции и медицинска помощ, неизбежно ще се разтеглят. Колкото по-навътре навлизаме в тунелите, толкова по-дълги и уязвими ще стават тези линии.
Скръстих ръце на гърдите си, затворих очи и напрегнах мозъка си. Колкото и да мислех обаче, не виждах какво можем да променим в сценария, който бе обрисувал Робинсън. При сблъсък на открито с врага щяхме да спечелим. Но навлезехме ли в тунелите, всеки следващ метър щеше да накланя везните в полза на противника.
Осъзнах, че силната гравитация започва да ми влияе. Сърцето ми биеше по-силно. Усещах тялото и ума си бавни. Подът се разлюля под магнитните ми ботуши и аз отворих очи. Бяхме кацнали.
— Време е! — извиках и плеснах с ръце. — Водачите на танковете да включат двигателите. Отряд от четирима стрелци във всеки танк. Ще изпратим шест машини и ако оцелеят, още шест.