Офицерите заговориха един през друг, предавайки заповедите ми по комуникационната мрежа.
— Външни камери, искам образ от трюма. Да видим големите врати.
Образът скоро се появи на екрана. Мощните прожектори се бяха включили. Подът на трюма гъмжеше от хора и машини. Пехотинци се качваха в танковете. Въоръжени бяха с по-леки пушки, подобни на онези, които бях произвел за неуспешния ни опит да отблъснем макросите в Бразилия. Тежките лазерни пушки бяха твърде тежки за този свят. Носеха също лъскави бойни ножове и лазерни пистолети като учебните оръжия, които със Сандра бяхме използвали в тренировъчния модул.
Гледах хората си и се гордеех с тях. Участвал бях в създаването на тази войска и сега моите пехотинци нямаха търпение да влязат в битка за свят, който не бяхме виждали никога преди.
Големите врати в дъното на цилиндричния макроски кораб се открехнаха и в центъра им грейна кръст от силна червена светлина. С раздалечаването на четирите триъгълника кръстът се разшири. От толкова време се криехме в тази консерва, че сега всички примижахме от непривичната светлина.
Планината се издигаше право пред нас. Виждах само основата ѝ, разбира се, и тя изпълваше цялото ми полезрение. Приличаше на червеникавокафява стена от ронещ се камък. Стена толкова висока, че можеше да е построена единствено от богове.
— Долният триъгълник се спусна докрай, сър — каза капитан Сарин.
— Тръгвайте! Първа група танкове — напред! — извиках по връзката.
Първите шест танка се втурнаха напред като подгонени. Излязоха от трюма и моментално се разделиха на две групи от по три машини, които завиха вляво и вдясно от кораба.
— Да тръгне ли и втората група, сър? — попита майор Робинсън.
— Нека първо видим данните от първата — казах аз.
Гледахме екраните. Всяка група се бе разделила на свой ред. Образът от водещия танк на едната тройка се предаваше към екрана пред мен. Опитах се да изчистя образа, но дори с допълнителните настройки изображението беше накъсано — танкът се движеше в разширяваща се дъга около макроския кораб. Видях и чух лазерна стрелба.
— По какво стрелят? Образ от кулата! — наредих.
Зърнах трупа на мъртва буболечка, подобно на червей създание, което приличаше на онова, което бях убил в лабораторията за дисекции. Гърбът му беше силно обгорен и от трупа се вдигаше пара. Съществото изглеждаше невъоръжено.
Чух стрелба и от други танкове. Червени числа се появиха над различните машини на екрана. Бързо променяха стойностите си, отразявайки съотношенията стрелба-попадения, записани и изчислени от компютъра.
— Искам промяна в режима на кулите. Да преминат към отбранителна стрелба. Мисията ни е да сломим съпротивата, не да извършим геноцид.
Прегледах изображенията от различните камери и попитах:
— Кой е задал на танковете автоматична стрелба?
Майор Робинсън вдигна ръка и ме посочи обвинително с пръст.
— Основният им код е ваше дело, полковник. Тези същества не са хора и софтуерът ги е разпознал като вражески единици. Точно както би реагирал, ако се бяха появили на плажовете на остров Андрос.
Изсъсках през зъби. Прав беше. Според собствения ми код местните категорично се класираха като извънземни и потенциално враждебни обекти. Спомних си как се бях стреснал от приказките на Сандра за деца, които поставят бомби в основата на лазерните ми кули. Осъзнал бях, че е твърде опасно да оставям инициативата за първия изстрел в ръцете на врага… и бях променил кодовете на кулите така, че да стрелят първи, разпознаят ли подозрителни извънземни нападатели. По онова време бях имал предвид макроси, които се промъкват към моите кули, но ето че сега на пръв поглед безобидните местни обитатели бяха станали жертва на бдителния ми софтуер.
— Добре, четирийсет и втора грешка. Някой да ги записва, моля.
Дадох си сметка, че командването на тази високотехнологична армия много прилича на програмирането. С тази разлика, че при всяка грешка на програмиста загиваха живи неща.
44.
Всичките ни танкове бяха навън, заели позиции в кръг около периметъра ни. Макроският кораб се намираше вътре в периметъра и аз се бях постарал да изясня на всички, че защитата му е приоритет. Без него нямаше как да се приберем у дома.
Половината ми пехотинци охраняваха периметъра, останалите бяха заети с разтоварване. Само след два часа зоната за кацане вече приличаше на укрепен лагер. Нанитите се свързаха с почвата и превърнаха земята под краката ни в бариера. Упражнявали бяхме тази мярка против подземни атаки още у дома. Идеята ми беше хрумнала след Бразилската кампания, макар че по онова време беше насочена срещу копаещите машини на макросите. Нанитите втвърдяваха почвата в здраво покритие. Покритието не притежаваше здравината на бетона, но се получаваше бързо и без никакви усилия от наша страна. Върху тази площадка от свързана почва започнахме сложния и продължителен процес по разтоварването на близо петстотинте големи модули-тухли, всеки от които беше приблизително два път по-тежък тук, отколкото на Земята.