Выбрать главу

Една десета от тухлите подредихме като стена, оформяйки вътрешна зона на сигурност. Тази стена имаше пролуки и не затваряше пълен кръг около макроския кораб. Разположихме и свързахме тухлите така, че да се възползваме от няколко естествени скалисти възвишения. Това приблизително шестоъгълно ограждение представляваше ядрото на нашия лагер и вътре в него подредихме останалите тухли, в три редици.

Температурата през деня се движеше около шейсет градуса по Целзий. Костюмите ни имаха система за климатизация, а и нанитите правеха всичко по силите си да компенсират горещината, но въпреки това всички се потяхме.

Стоях върху голямата купчина канари, която се бе превърнала в един от ъглите на нашата стена от тухли. Десетина пехотинци стояха на пост около мен, насочили пушките си към негостоприемния терен. Уви, капитан Сарин не беше познала. Тази планета не беше зелена градина. Червеникавата светлина заливаше релефа в оттенъци на оранжевото и кафявото. Растителност имаше — предимно недорасляци, които напомняха за нещата, които живеят по дъното на нашите океани. Имаше грозни сиви дунапрени и дори още по-грозни кафеникави израстъци, които приличаха на гъби с размерите на автомобили. Мъх имаше навсякъде. Много мъх.

— Сър? — каза сержант Куон, изкачваше се към мен. Ботушите му потъваха дълбоко в мъха и почвата под краката му. Всички тежахме два пъти повече от нормалното, а това означаваше, че заедно с екипировката си сержантът удряше триста и петдесет килограма. Не личеше това да го затруднява обаче. Движеше се с лекота, сякаш е у дома си. Огромното му тяло и мечешкото му лице изглеждаха съвсем на място тук.

— Приятно е отново да усетим твърда почва под краката си, нали, сержант?

— Да, сър — отговори той, като се оглеждаше навъсено.

Май обстановката не му допадаше особено.

— Какво има? — попитах.

— Това място, сър. Как да му викаме?

— Няма си име.

— Знам. А би трябвало. Никой не бива да умира на чуждо място, което дори име си няма, сър.

Спрях погледа си върху него и след кратък размисъл кимнах. Логиката му беше необорима.

— Прав си, Куон. Имаш ли някаква идея как да го кръстим?

— Не съм ходил много на училище, сър.

— Какво ще кажеш за Хелиос? — попитах.

— Какво означава?

— Хелиос е бил голяма работа в Древна Гърция. Така наричали титана на слънцето. Това е нещо като ранен бог на слънцето.

Куон вдигна поглед към гигантската червена звезда. Светеше по-слабо от нашето слънце и с нищо не заплашваше ретината, дори да го гледаш продължително без предпазни очила. Затова пък размерите му бяха забележителни — изглеждаше три пъти по-голямо от нашата жълта звезда.

Куон кимна.

— Хелиос. Добре.

Тръгна си, а аз го проследих с поглед. Питах се колцина от нас ще загинат тук и дали на загиналите ще им е по-леко, че планетата вече си има име. Е, поне Куон може би щеше да е по-спокоен.

Следващата изненада ни застигна, когато макроският кораб излетя. Пехотинци наскачаха с риск за живота си от рампата, която се затвори бавно като устата на митично чудовище. Хората се отдалечиха на бегом от триъгълната метална врата. Корабът затваряше трюма си, където бяхме прекарали толкова дълги дни. Вратите се затвориха докрай, после корабът се издигна бавно, явно за да се присъедини към последния оцелял крайцер в орбита.

— Е, транспортът ни май си замина, сър — чух гласа на Робинсън в ухото си.

— Мда. Мисля да си построя лятна вила при онези хълмове на запад.

— Дали ще се върнат за нас, сър? След като мисията ни приключи?

— Без съмнение, майоре. Не биха се лишили току-така от ценен ресурс като нас. Би било… неефективно. Ние просто трябва да си свършим работата.

— Да, сър — каза майорът.

Вдигнах вежди — изненадан бях, че се е вързал на измисления ми аргумент. Нямах представа дали макросите ще се върнат. Но май това е една от основните задачи на командира — да вдъхва увереност на своите подчинени. Запитах се чия ли задача е някой да вдъхне увереност на мен.

Три часа след кацането ни небето внезапно потъмня — рязко и напълно. Хелиос се завърташе около оста си за девет часа, тоест денят беше приблизително три пъти по-къс от земния. И ставаше още по-къс заради гигантската планина, която закриваше залязващата червена звезда, преди тя да се е спуснала под хоризонта. Внезапно настъпилата нощ беше по-тъмна от земната, защото тази планета нямаше луни. Единствената светлина идваше от звездите, при това филтрирана през дебелия пласт гъста атмосфера.