Нашите хора и танкове отвърнаха с масиран лазерен огън. На моменти очилата ми потъмняваха напълно, но въпреки това виждах драскулките освободена енергия. Изтормозеното ми зрение докладваше за жертви сред нападателите, шейните на червеите попадаха под нашите лъчи, лумваха в пламъци и избухваха. Самите червеи се измъкваха от обгорените си колесници и продължаваха пешком, тоест с пълзене, към нас, но бързо ставаха жертва на преградния огън.
— Северен фланг! — чух по командния канал. — Северен фланг, пробиват при вас!
Стисках в ръце леката си пушка, когато чух предупреждението, и хукнах презглава към противоположната страна на лагера. Скалистото възвишение, от което бях наблюдавал битката, се намираше в северозападния край. Група пехотинци понечи да ме последва. Аз спрях и им махнах да се разделят на две.
— Вие останете тук — наредих на половината. — Прикрийте се зад скалите. На всяка цена трябва да удържите тази височина. Ако я превземат, червеите ще засипят с огън центъра на лагера ни. Останалите да дойдат с мен.
Първата група се пръсна да потърси прикритие, а седмината останали от втората се струпаха около мен. Стигнахме до северната страна и веднага разбрахме какъв е проблемът. Тук червеите бяха пробили земята по-близо до нашия периметър, между танковете и външната редица тухли. Някои бяха излезли точно под танковете и ги бяха изкормили с лъчевите оръжия на носовете си. Три от четирите танка димяха разкъсани. Четвъртият бе спрял на място, обграден от вражески шейни.
— Целете се в шейните! — извиках, коленичих и се прицелих. — Да спасим онзи танк.
Стреляхме със смъртоносна точност. Пехотинците по покривите на близките тухли видяха какво правим и се включиха в клането. След няма и минута оцелелите шейни се оттеглиха в дупките си.
Уви, сражението съвсем не беше свършило. Затишието издържа броени секунди. След това докладите заваляха.
— Настъпва пехота!
— Червеи изскачат от дупките!
Плъзнах поглед по неравния пустинен терен. После видях лъчи на наши оръжия. Вътре в лагера. Усещах тревогата на пехотинците около себе си. Отделих си цяла секунда за размисъл. Щом червеите бяха вътре в периметъра, как трябваше да постъпим — да се втурнем на помощ или да останем на поста си, в случай че нова вълна удари заграждението? Де да бях в командния модул и да виждах цялата битка, вместо да търча насам-натам.
— Майор Робинсън? — повиках го по личния му канал. — В командния модул ли си?
— Да, сър — отвърна той с напрегнат глас.
— Докладвай накратко. Какво става?
— Мисля, че нанитното втвърдяване на почвата ги е забавило, сър. Въпреки това част от вражеските единици проби във вътрешния лагер. Получавам доклади за масирани атаки по външния периметър. Извират от земята с машините си.
— Добре. Координирай отбраната. Идвам.
Дори не успях да тръгна към командния модул. Изведнъж се озовах в центъра на ожесточена битка. Стотици червеи връхлитаха отгоре ни от всички посоки. Пламваха и се топяха под лъчите ни, но продължаваха да прииждат все по-многобройни. Най-после имах възможност да разгледам бойците им отблизо. Видяното не ми хареса.
От двете страни на всеки червей беше прикрепено балистично оръжие. Червеите явно обичаха пушките. За разлика от нашите оръжия, техните не изискваха тежки реакторни раници. Изстрелваха откоси от проектили, които експлодираха при контакт. Проектилите не приличаха на земните куршуми. Не притежаваха тяхната скорост и твърдост, бяха кухи и по-леки — приличаха повече на патрони за пейнтбол, пълни с нитроглицерин. Имаха кафява хитинова черупка и течно ядро. Ако не изцяло, поне отчасти бяха с органичен произход. Гледах как избиват хората ми и стигнах до заключението, че точно такива оръжия е трябвало да очакваме — леки пушки с леки проектили. Тежките куршуми не биха имали голям обсег на свят с такава гравитация. А и ако водиш битките си основно в тунели, обсегът и точността не биха били от голямо значение. Важно би било да засипеш противника с огън от близко разстояние.