В момента на изстрела се чуваше припукване, а при контакт — трясък, последван от експлозия. Звукът беше като от несекващи фойерверки. Нанитноподсилените ни костюми и тела можеха да понесат много, но в единоборство, ако червеят успееше пръв да засипе пехотинеца с експлодиращите проектили на двете си пушки, пехотинецът нямаше шанс.
Отрядът ми се беше стопил до четирима. Поведох ги към прикритието на купчина големи скали. Клечахме зад тях, дишахме тежко и стреляхме по всичко, което ни заприличаше на червей.
— Така — казах аз. — Ако пробият тук, ще премина на нож. Кой от вас умее да борави с ножа?
Четиримата ме гледаха мълчаливо. Веднага осъзнах, че не са от пехотинците, които биха се писали доброволци за близък бой с червеи. И да беше имало такива, те най-вероятно вече бяха загинали.
Плеснах по главата най-близкия.
— На теб се пада честта. Като наближат, двамата с теб грабваме ножовете. Останалите ще продължат да стрелят, иначе сме загубени.
Много скоро ми се предостави възможност да подложа на изпитание плана си. Два червея стигнаха до нас почти едновременно, останалите от групата им се гърчеха в предсмъртна агония. Първият се изтърси буквално върху пехотинеца, когото бях посочил преди малко, и той волю-неволю трябваше да изпълни заповедта ми. Чудовището се преметна през ръба на скалата и падна сред нас. Пехотинецът нададе вик и започна да сече панически с ножа си — отряза цял ред от малките крака на съществото.
Пуснах пушката си — знаех, че ще провисне на черния кабел, който я свързваше с реакторната раница. Извадих ножа си и острият му ръб грейна в зелено, отразявайки лазерния огън от оръжията на останалите пехотинци, които продължаваха да стрелят по прииждащия враг. Не бях направил и една крачка към пехотинеца и неговия червей, когато втора буболечка се присъедини към купона.
Хвърлих се към нея, преди да е видяла сметката на един от стрелците ни, зает да засипва с лазерен огън прииждащите вражески вълни. Забих закривеното острие на ножа си в опашката на червея и му привлякох вниманието.
Създанието си изви назад и изсъска. Нечовешкото му лице се стрелна към мен. Видях многофасетните му очи и широко отворената уста, пълна с олигавени шипове и костни израстъци. Основното им предназначение сигурно бе да дъвчат храна, но устата на червея бе достатъчно голяма да захапе главата ми, така че аз замахнах инстинктивно към нея. И извадих късмет. Лицето на грозника буквално избухна. Жълтеникави полупрозрачни течности обляха очилата ми. Добре, че съм с очила, помислих си разсеяно. Само че червеят още не беше приключил с мен. Щипки се впиха в ръцете ми и пробиха дупки в костюма малко под раменете. Забих ножа си отдолу нагоре, като се целех в предполагаемото гърло на противника. Нова порция течности бликна от раната.
Усещах как щипките се забиват в раменете ми. Кръв потече по хълбоците ми надолу към ботушите. Дясната ми ръка беше обездвижена — явно чудовището беше съобразило с кой от крайниците си го атакувам. Счепкахме се и въпреки нанитноподсилените си мускули изобщо не можех да се меря с червея. Беше като да се бориш с петстотинкилограмов питон.
Усетих, че падам, и след секунда вече лежах по гръб. Виждах единствено червея. Зърнах някакви маркировки. Сини татуси, чудати символи със силен наклон. Разсеяно се зачудих какво ли бележат татуировките — чин или име може би. Както и дали чуждата атмосфера, просмукваща се през дупките в костюма, не причинява халюцинации.
Успях да прехвърля ножа от дясната си ръка в лявата, освободих я за миг от захвата на чудовището, посегнах нагоре и го рязнах напряко през големите лъскави очи. Това свърши работа. Червеят ме пусна и надигна горната половина на тялото си. Ослепено и полудяло от болка, чудовището натисна спусъците на двете къси пушки и произведе няколко откоса в кръг. Преди да го довършим, съществото успя да откъсне крака на един от стрелците и по погрешка да убие другия червей, който бе притиснал опасно пехотинеца, с когото се боричкаше.
След като най-после овладяхме ситуацията, клекнах зад скалите заедно с оцелелите си другари.
— Добре — изпухтях. — Нов план. Ще си пробием път надолу към тухлите.
Това сякаш им повдигна духа. Бях ранен, но не тежко. Двамата с колегата, когото бях пратил с нож срещу червеите и който беше загубил лявата си ръка в боя, вдигнахме най-тежко ранения си другар, онзи с откъснатия крак. После всички се втурнахме надолу към тухлите, като стреляхме в движение.
Мъжете върху модулите и другите в оцелелите танкове ни видяха и ни осигуриха прикриващ огън. Стотина червея се опитаха да стигнат до нас, да ни спрат, да ни повалят. Само един от хората ми не оцеля. Онзи с ножа. Един червей изскочи иззад голяма гъба и го събори, пушките му затракаха, щипките му се развъртяха в черната нощ. Десетки лъчи разкъсаха червея на парчета, но когато завлякохме пехотинеца във вътрешния лагер, той вече беше мъртъв.