Предадох ранените на един санитар, отблъснах опита му да закърпи моите рани и се повлякох към командния модул. Вмъкнах се в шлюза. Сякаш мина година, докато налягането се изравни. Междувременно ме заля фин антибиотичен спрей и лилави лъчи радиация. Никаква зараза не биваше да проникне в командния модул. Разбирах го и лично бях одобрил кодовете, но въпреки това забавянето ме изнерви.
Накрая шлюзът все пак се отвори и влязох в командния център. Всички ми козируваха набързо и се върнаха към текущата си работа. Освен Робинсън.
Той се обърна към капитан Сарин.
— Да дойде санитар. Имаме офицер, който се нуждае от помощ.
Размахах ръка, а с другата се подпрях тежко на компютърната маса.
— Добре съм. Просто съм уморен.
Не ми обърнаха внимание и повикаха санитаря. За моя изненада на повикването се отзова Сандра. Знаех, че е минала курс по първа помощ. А и със сигурност се намираше най-близо до командния център в сравнение с останалия квалифициран персонал.
— Здрасти, скъпа — казах аз.
Тя изпухтя и се зае с раните ми. Не за пръв път ми оказваше първа помощ и едва ли щеше да е за последен. Опитах се да не ѝ обръщам внимание, докато смъкваше костюма ми до кръста, ръчкаше, мажеше и превързваше. Работеше и ми шепнеше разни неща на ухо. Основно какво щяла да ми направи, ако пак ѝ се явя в този вид. Заплахи, които звучаха логично само в собствените ѝ уши.
— Какво е положението, Робинсън? Накратко.
— Печелим, сър.
— Загуби?
— Пет танка са напълно унищожени, но загубите ни в жива сила са под сто. Червеите ни изненадаха, но се натъкнаха и на нашите изненади. Според мен планът им е бил да ни ударят изпод земята едновременно с атаката по периметъра, но подсилената почва ги е забавила непредвидено и щурмът им се е насочил към трите точки, където успяха да осъществят пробив. Отблъснахме ги, преди да са разгърнали нападението си във вътрешността на лагера.
Кимнах.
— А масираната атака по периметъра?
— Вашата позиция бе ударена тежко. Успяха да завземат скалните струпвания и като цяло да пробият северния ни фланг, но аз пренасочих хора от другите страни към точките на пробив. Може да се каже, че им видяхме сметката.
— Загубите на противника? — казах аз и примижах. Сандра току-що ме беше ръгнала с нещо остро. Чух изщракване и се сетих какво е — телбод. От доста време не си правехме труда да шием ранените, защото нанитите го вършеха по своя си начин. Много по-разумно бе просто да затворим набързо раната с медицински телбод и да я стегнем с превръзка, колкото да спрем кървенето. С времето нанитите автоматично избутваха телчетата навън.
— Според сензорните данни, анализирани от компютъра, загубите им са над девет хиляди, сър.
Определено бях впечатлен.
— Значи наистина сме им видели сметката. Справили сте се добре.
— Да, сър — каза доволно Робинсън. — Явно червеите са сгрешили в преценката си.
— Може би. Или са били отчаяни. Мисля, че са по-умни, отколкото изглеждат. Според мен са знаели, че най-вероятно ще загубят битката, но въпреки това са преценили, че рискът си заслужава.
— Сър?
— Искам да калибрирате сензорите ни и да ги насочите надолу. Не ме интересуват небето и повърхността. Искам да знам какво противникът прави под краката ни.
Робинсън смръщи вежди и след кратко мълчание попита:
— Смятате, че не е приключило ли, сър?
Изпръхтях.
— Ако червеите се приземят в Сентръл Парк и отблъснат първата ни атака, ние дали ще се откажем, как мислиш?
45.
Червеите не се бяха отказали. Копаеха трескаво под нас, надълбоко.
— Има нещо голямо, сър. Метално — каза капитан Сарин, като разлистваше изображение на екрана. — На триста метра дълбочина. Може би там скалата е по-мека и е по-лесно да се копае.
На големия екран се виждаха следи като от пръсти. В един момент следите се бяха събрали и се движеха вкупом към лагера ни. Гледах изображението и тревогата ми растеше. Видно бе откъде започват тунелите. Обратното проследяване сочеше право към гигантската планина.
— Ще следим данните от сензорите, сър — каза майор Робинсън. — При това темпо ще минат часове преди червеите да стигнат под нас.
Продължавах да зяпам екрана и да мълча. Тази нова атака не ми харесваше.